Джоан Роулинг - Хари Потър и реликвите на смъртта

Най-накрая Хари вдигна ръка, и портретите запазиха уважително мълчание, лъчезарно усмихнати или попивайки очите си и очаквайки го нетърпеливо да заговори. Но той насочи думите си към Дъмбълдор и ги подбра с огромно внимание. Макар да бе изтощен и с подпухнали очи, трябваше да направи едно последно усилие, търсейки един последен съвет.

— Нещото, което беше скрито в снича — започна той, — изпуснах го в гората. Не помня точно къде, но няма да се опитвам да го търся отново. Съгласен ли сте?

— Мое мило момче, съгласен съм! — каза Дъмбълдор, докато неговите колеги-портрети изглеждаха объркани и любопитни. — Мъдро и смело решение, но нищо по-малко от това, което очаквах от теб. Някой друг знае ли къде е паднало?

— Никой! — рече Хари, и Дъмбълдор отбеляза удовлетворението си с кимане.

— Обаче смятам да задържа подаръка на Игнациус — каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.

— Разбира се, Хари, той е твой завинаги, докато не го предадеш на някой друг!

— И после ето това!…

Хари вдигна Могъщата пръчка, и Рон и Хърмаяни погледнаха към нея със страхопочитание, което дори в своето замаяно и лишено от сън състояние, Хари не искаше да види.

— Не я искам! — каза Хари.

— Какво?! — силно рече Рон. — Ти наред ли си?…

— Знам, че е могъща! — каза Хари уморено. — Но се чувствах по-щастлив с моята собствена. Така че…

Той порови в кесията, закачена на врата му, и издърпа оттам двете части от бодлива зеленика все още едва свързани от най-фината нишка от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че частите не могат да се възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо друго нямаше да проработи. Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я с върха на Могъщата пръчка и каза:

— РЕПАРО!

Мигновено пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и фениксово перо и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.

— Смятам да върна Могъщата пръчка — каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна любов и възхищение, — обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнациус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. И това ще бъде краят й.

Дъмбълдор кимна. Те се усмихнаха един на друг.

— Сигурен ли си? — попита Рон. Имаше едва доловима следа от копнеж в гласа му, докато поглеждаше към Могъщата пръчка.

— Мисля, че Хари е прав… — каза Хърмаяни тихо.

— Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи! — рече Хари. — А ако трябва да съм откровен — той се завъртя с гръб към нарисуваните портрети, мислейки сега единствено за леглото с четири балдахинени завеси, което го очакваше в кулата на „Грифиндор“, и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, — преживял съм достатъчно беди за цял един живот…

Есента пристигна някак внезапно тази година. Утрото на първи септември беше свежо като ябълка и докато малкото семейство с клатушкане пресече бучащото шосе и се насочваше към голямата опушена гара, димът от колите и дъхът на пешеходците блещукаха като паяжини в студения въздух. Две големи клетки потракваха върху товарните колички, които родителите бутаха; совите в тях надаваха възмутени крясъци, а червенокосото момиченце следваше уплашено своите братя, стискайки здраво ръката на баща си.

— Скоро и ти ще можеш да ходиш там — каза й Хари.

— Две години — въздишаше Лили. — Искам да отида!

Другите пътници зяпаха совите с любопитство, докато семейството си пробиваше път към бариерата между перони девет и десет. Гласът на Албус се понесе назад към Хари над обкръжаващата ги глъчка; синовете му бяха подновили спора, започнал още в колата.

— Няма! Няма да бъда в „Слидерин“!

— Джеймс, престани вече! — каза Джини.

— Казах само, че би могъл да отиде там — каза Джеймс като се ухили на по-малкия си брат. — Няма нищо нередно в това. Би могъл и да бъде в „Слидерин“.

Но Джеймс улови погледа на майка си и замлъкна. Петимата от семейство Потър наближиха бариерата. С леко предизвикателен поглед през рамо към по-малкия си брат, Джеймс взе количката от ръцете на майка си и се затича. След миг бе изчезнал.

— Ще ми пишете, нали? — Албус попита родителите си незабавно, възползвайки се от моментното отсъствие на брат си.