Джоан Роулинг - Хари Потър и реликвите на смъртта

Преместиха трупа на Волдемор и го положиха в стая встрани от залата, далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви, и петдесет други, които бяха загинали в бой с него. МакГонагол беше върнала масите на домовете, но вече никой не седеше според дома си: всички се бяха размесили заедно, учители и ученици, призраци и родители, кентаври и домашни духчета, а Фирензи лежеше, възстановявайки се в един ъгъл, докато Гроуп се показа през един строшен прозорец, и хората хвърляха храна в неговата смееща се уста.

След известно време, изтощен и изцеден, Хари се намери, седнал на една пейка редом с Луна.

— Щях да предпочета малко покой и тишина, ако бях на твое място… — каза тя.

— С удоволствие бих желал това… — отвърна той.

— Ще разсея вниманието на всички — каза тя. — Използвай мантията си.

И преди той да изрече и дума, тя бе изкрещяла: „Ооо вижте, едно Блибърингско чудо!“ и сочеше през прозореца. Всички, които чуха, се огледаха, и Хари приплъзна мантията върху себе си, и стана на крака.

Сега можеше да се движи през залата незабелязан. Видя Джини на две маси от него; тя седеше с глава на рамото на майка си: Щеше да има време да говорят по-късно, часове и дни и може би години, в които да говорят. Видя Невил, мечът на Грифиндор лежеше до чинията му, докато ядеше, обграден от група ревностни поклонници. По-нататък, докато крачеше покрай масите, забеляза тримата Малфой, сгушени един до друг, като че несигурни дали би трябвало или не би трябвало да са там, но никой не им обръщаше никакво внимание. Където и да погледнеше, виждаше семейства, обединени отново, и накрая, видя двамата, чиято компания жадуваше най-много.

— Аз съм! — промърмори той, навеждайки се помежду им. — Ще дойдете ли с мен?

Те се изправиха моментално, и заедно той, Рон и Хърмаяни напуснаха Голямата Зала. Големи парчета липсваха от мраморното стълбище, част от парапетите ги нямаше, и отломки и петна от кръв се появяваха на всеки две стъпки, докато се качваха.

Някъде в далечината те можеха да чуят Пийвс да вдига шум, летейки по коридорите, пеейки победна песен, композирана от самия него:

— Наистина предава усещане за размерите и трагичността на събитието, нали? — каза Рон, отваряйки една врата, за да минат Хари и Хърмаяни.

Щастието щеше дойде, мислеше си Хари, но за момента то беше заглушено от изтощението и болката от загубата на Фред, и Лупин, и Тонкс го пробождаше като физическа рана на всеки няколко крачки. Преди всичко, той почувства най-изумително облекчение и копнеж да поспи. Но първо дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които бяха преминали с него през толкова много, и които заслужаваха истината. Старателно той изброи какво беше видял в Мислоема и какво се беше случило в гората, и те още дори не бяха започнали да изразяват своя шок и изумление, когато най-накрая пристигнаха на мястото, към което бяха крачили, макар никой от тях да не беше споменавал посоката.

От последния път, когато го бе виждал, каменният водоливник, охраняващ входа към кабинета на директора, беше съборен настрани; стоеше изкривен, видимо поочукан и Хари се зачуди дали ще е в състояние да различава пароли все още.

— Може ли да се качим? — попита той водоливника.

— Чувствайте се свободни… — изпъшка статуята.

Те се покатериха през него и по извитото каменно стълбище, което се движеше бавно нагоре като ескалатор. Хари отвори вратата на върха. Той хвърли един бегъл поглед на каменния Мислоем на бюрото, където го беше оставил, и тогава пронизителен звук го накара да извика, мислейки за заклинания, завръщащи се смъртожадни и за възраждането на Волдемор…

Но това бяха ръкопляскания. Навсякъде по стените наоколо, директорите и директорките на „Хогуортс“ го даряваха с овации, на крака, те размахваха шапките си и в някои случаи своите перуки, протягаха се между рамките да се здрависват помежду си; танцуваха нагоре-надолу върху креслата си, с които бяха нарисувани; Дилис Дъруънт плачеше без срам; Декстър Фортескю размахваше слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус извика със своя висок, напевен глас: „И нека бъде отбелязано, че домът «Слидерин» изигра своята роля! Нека нашият принос да не бъде забравен!“

Но Хари имаше очи само за човека, който стоеше в най-големия портрет точно зад стола на директора. Сълзи се стичаха надолу зад стъклата с форма на полумесец чак до дългата сребърна брада, и гордостта, и благодарността, излъчвани от него, изпълниха Хари със същата утеха като песента на феникса…