Джоан Роулинг - Хари Потър и реликвите на смъртта

— Но тогава, Потър, Дъмбълдор все едно ми е дал пръчката! — гласът на Волдемор потръпна със злостна наслада. — Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар! Отстраних я против желанието на последния й господар! Нейната сила е моя!

— Все още не го схващаш, нали Риддъл? Да притежаваш пръчката не е достатъчно! Да я държиш, да я използваш, това не я прави истински твоя. Не се ли вслуша в думите на Оливандър? Пръчката ИЗБИРА магьосника… Могъщата пръчка разпозна новия си господар преди Дъмбълдор да умре, някого, който никога дори не е полагал ръката си върху нея. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор против волята му, без никога да осъзнае точно какво е направил или че най-опасната пръчка в света му е засвидетелствала своята вярност…

Гръдният кош на Волдемор се повдигаше и спускаше учестено и Хари можеше да долови задаващото се проклятие, да усети как то се натрупва в пръчката, насочена към лицето му.

— Истинският господар на Могъщата пръчка е Драко Малфой.

Грамадна изненада се изписа на лицето на Волдемор за миг, но после изчезна.

— Но какво значение има това? — каза той меко. — Дори и ако си прав, Потър, това не променя нищо за теб и мен. Ти вече не притежаваш пръчката със сърцевина от феникс: Дуелираме се само според уменията си… а след като те убия, мога да посетя Драко Малфой…

— Само че закъсня! — рече Хари. — Пропусна си шанса. Аз бях там първи. Аз надвих Драко преди седмици. АЗ отнех пръчката му.

Хари помръдна пръчката от глог и почувства очите на всички в залата насочени към нея.

— Така че всичко се свежда до това, нали? — прошепна Хари. — Дали Пръчката в твоята ръка знае, че последният й господар е бил обезоръжен? Защото ако знае… аз съм истинският господар на Могъщата пръчка.

Червено зарево бликна изведнъж под омагьосаното небе над тях — ръбът на ослепителното слънце се подаде над прага на най-близкия прозорец. Светлината улучи и двете им лица едновременно, така че Волдемор внезапно се превърна в пламтящо петно. Хари чу високият глас да надава писък, докато той също изпрати последната си надежда към небесата, насочвайки пръчката на Драко:

— АВАДА КЕДАВРА!

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Взривът беше като изстрел от оръдие и златните пламъци, които изригнаха между тях по средата на кръга, който бяха очертали, отбелязаха мястото, където заклинанията се бяха сблъскали. Хари видя зелената струя на Волдемор да се среща с неговото собствено заклинание, видя Могъщата пръчка да лети високо, тъмна на фона на изгрева, въртяща се насред омагьосания таван като главата на Наджини, въртяща се през пространството към господаря, когото не би могла да убие, който беше дошъл да я вземе в пълното си владение… най-накрая. И Хари, с безпогрешното си умение на търсач, улови пръчката в свободната си ръка, докато Волдемор падна назад, с изкривени ръце, зениците му, като цепнатини в яркочервените очи, се обърнаха се нагоре. Том Риддъл падна на пода, срещайки края на своя земен път, тялото му отслабнало и съсухрено, белите ръце празни, змиеподобното лице безизразно и несъзнаващо. Волдемор беше мъртъв, убит от своето собствено отразено заклинание, а Хари стоеше с две пръчки в ръка, взирайки се в обвивката на своя враг…

Една трептяща секунда в тишина и моментният шок отмина: и тогава безредица избухна около Хари, а писъците и възклицанията, и ревовете на наблюдаващите разцепиха въздуха. Яркото ново слънце грейна ослепително в прозорците, докато те гръмко го връхлитаха, и първи успяха да го достигнат Рон и Хърмаяни, и техните ръце първи го прегърнаха, неразбираемите им викове го оглушиха. После Джини, Невил и Луна бяха там… и после всички от семейство Уизли, и Хагрид, и Кингсли, и МакГонагол, и Флитуик, и Спраут… и Хари не можеше да чуе и дума от това, което някой от тях крещеше, да определи чии ръце го сграбчваха, дърпаха, опитвайки се да прегърнат някоя част от него, стотици от тях напиращи към него, всички решени да докоснат „Момчето, което оживя“, причината всичко да свърши най-сетне…

Слънцето се издигна величествено над „Хогуортс“, и Голямата зала пламна с живот и светлина. Хари беше неразривна част от смесените излияния на тържествуване и траур, на скръб и празненство. Те го искаха там при себе си с тях, техният водач и символ, техният спасител и пътеводител, а това, че не беше спал, че жадуваше компанията на съвсем малко от тях, изглежда на никого не му хрумваше. Той трябваше да говори с опечалените, да им стиска ръцете, да бъде свидетел на сълзите им, да получава благодарностите им, да изслуша новините, сега прокрадващи се от всеки ъгъл, докато сутринта напредваше… да чуе, че омагьосаните с „Империус“ надлъж и нашир из страната идваха на себе си, че смъртожадните бягаха или биваха залавяни, че невинните от „Азкабан“ бяха освободени веднага, щом Кингсли Шакълболт беше обявен за временно изпълняващ длъжността Министър на Магията.