Игор Росоховатски - Гост

— Моля ви, изпълнете молбата ми.

Професорът се обади на полковника, след като бяха минали повече от три часа.

— Добър вечер — каза той, — безпокоят ви от института…

Гласът му звучеше глухо и нерешително, сякаш имаше намерение да се извинява.

— Намерихте ли ги? — не се стърпя Тарнов.

— Търсихме навсякъде, но за съжаление епруветките ги няма…

Полковникът подържа още известно време слушалката до ухото си и мислеше, после бавно, сякаш неохотно я остави върху вилката…

Сутринта в кабинета на полковник Тарнов донесоха акта за дактилоскопичното изследване. В лабораторията бяха приложили посипване с метални прахове, наблюдаваха предметите в различни спектри на излъчване и откриха върху електронната ключалка и върху съдовете няколко отпечатъка от пръсти, сред тях и съвсем необикновени. Първо, следите се оказаха много слаби; второ, при многократно увеличаване на фотоснимките можеше да се види как дактилографските линии прекъсват и вместо тях се появяват кръстосани чертички, наподобяващи знаци за умножение.

Полковникът изпитателно погледна високия и тъничък началник на бюрото за съдебни експертизи, който бе донесъл материалите.

— Имате ли да кажете нещо, Лев Илич?

Едната вежда на Лев Илич многозначително се повдигна, другата остана на мястото си. Това трябваше да означава потвърждение.

Полковникът отдавна вече познаваше началника на бюрото и престорено въздъхна:

— Без вас сме загубени, Лев Илич.

По устните на Лев Илич се появи доволна усмивка.

— Смейте се, смейте се на стареца… Но първо слушайте! Слабите отпечатъци не са се получили случайно. Онзи, който е оставил следите, навярно има патология на кожата. Тя почти не отделя мазнини и пот. Такова явление е възможно например при висока температура. Но, както ми се струва, едва ли човек с четиридесет градуса температура ще вземе да обикаля лабораториите…

Полковникът кимна в знак на съгласие и целият му вид издаваше усилено внимание.

— Отделянето на пот се нарушава и при базедова болест, Семьон Антонович. Но ние с вас знаем, че тогава отпечатъците все пак щяха да се виждат по-ясно…

Той отново млъкна, като не можеше да се лиши от удоволствието да заинтригува слушателя, а после многозначително смръщи чело и каза:

— На времето веднъж ми се случи да видя точно такива отпечатъци. Беше знаменитото дело Баркасов. Две години все не успяваха да открият престъпника. В края на краищата показаха отпечатъците от пръстите му на един стар криминалист…

— Никак не сте стар, Лев Илич. Мъж в разцвета на силите си.

Началникът на бюрото се помъчи да изглежда строг, но колкото и да криеше доволната си усмивка, тя все пак се появи на лицето му.

— Не искам дори да си спомням колко време се бяха занимавали с това. Да… А аз погледнах отпечатъците и тихо, обърнете внимание, много тихо — за да не натрапвам волята си, пази боже, и за да чуе само оня, който иска да чуе — казах: струва ми се, че вашият „джелатин“ страда от кожна болест. И правилно ще е да го наричате не „джелатин“, който има на съвестта си шест убийства, не и „часовникар“, който е разбил седем банкови сейфа, а обикновен „ихтиозавър“. Защото, както изглежда, е болен от ихтиоза и кожата му прилича на рибешки люспи. Груба е и уплътнена. А лицето му съответно трябва да бъде слабо подвижно, маскообразно. Изобщо по думите ми нарисуваха предполагаемия словесен портрет. А когато най-после с помощта на същия, обърнете внимание, предполагаем портрет заловиха престъпника и го сравниха с моето описание, всички подробности съвпаднаха като две капки вода.

— Извинете, Лев Илич — прекъсна разказа му полковникът. Той знаеше, че криминалистът може часове наред да си спомня случаи от своята практика. — Искам да ви покажа още едни отпечатъци.

Той извади от чекмеджето на бюрото си няколко снимки. На тях също бяха увеличени отпечатъците от пръсти, заснети от вдлъбнатината върху бронята на автомобила, в който бе загинал Алексей Резанов. Биеше на очи характерният рисунък на линиите — като знаци за умножение.

С тънките си дълги пръсти Лев Илич извади от джоба лупа и шаблонче, няколко секунди изучаваше и сравняваше снимките, после нерешително каза:

— Представете си, може да се мисли, че съществува идентичност.

— Значи и там, и тук е присъствало едно и също лице, „ихтиозавър“, както сполучливо го нарекохте?

— Трябва да се сравнят и отпечатъците в лабораторията, да се уточнят нещата — уклончиво отвърна Лев Илич.