Игор Росоховатски - Гост

— Насам!

Инспекторът забърза по посока на гласа. Експертът и следователят се бяха навели над земята и разглеждаха някакви следи, оставени от мъжки остроноси обувки с грайферни подметки. Вторият експерт вече приготвяше гипс, за да вземе отпечатъци.

Откриха следи и от другата страна на трасето. Като измери разстоянието между следите и определи дължината на крачката, експертът изчисли по таблицата ръста на човека, пресякъл автострадата. Оказа се, че е малко над среден — около метър и осемдесет.

Заедно със следователя експертите огледаха мрежата, която ограждаше автострадата. На едно място между две дупки се беше закачило парченце тъмносин плат. Експертът го взе с пинцети и го сложи в една кутийка.

После тримата се върнаха при камиона, с особено внимание огледаха вдлъбнатината върху бронята с отпечатаната длан, обработиха отпечатъка с йодни пари и прахове. В същото време шофьорът на автофургона бе подредил визьорите върху пътното платно. С тяхна помощ можаха да уточнят още някои подробности на произшествието: ъгъла на завоя, ъгъла на поднасянето… Умножиха масата на камиона по скоростта му, сравниха полученото със спирачния път, вложиха данните в портативния компютър, който се намираше в подвижната лаборатория.

Оня от експертите, който работеше с компютъра, прегледа перфолентата, почеса се с пръст по носа и даде команда на компютъра да повтори изчисленията. Като хвърли поглед върху втората перфолента, той неволно изруга, взе бележник и се залови да смята сам. По челото му като грахови зърна избиха капки пот. Експертът подаде бележника на другаря си и рече:

— Провери. Може би имам някаква грешка?…

Минаха още няколко минути…

Когато експертът връщаше бележника, ръката му трепереше.

— Нищо не разбирам — измърмори той. — Спирачният път трябва да е по-дълъг…

Отново провериха всичко. После още и още веднъж. От изчисленията излизаше, че противно на законите на механиката спирачният път на тежко натоварения автомобил е бил по-къс почти с два метра. Значи автомобилът е спрял от удар в препятствие. И такова препятствие е бил човек с протегната напред ръка…

Съобщение, предадено по радиото и телевизията:

„През нощта на осемнадесети юни от зоопарка е изчезнало мъжко шимпанзе на име Джим. Молим всички, които го видят, да съобщят в дирекцията на зоопарка, в службата за защита на природата, в милицията.“

Минаха два дена. Никой не съобщаваше за шимпанзето Джим. С търсенето на изчезналата маймуна освен възрастните се заловиха и учениците от града — членове на кръжоците по естествознание. Така бяха открити избягалото от един училищен зоокът дресирано мече Костя, заселилото се в новия парк семейство лосове и изгубената от близкия совхоз крава…

Чак на шестия ден попаднаха по следите на Джим. Туристи, които обикаляли историческите места, чули през нощта в гората викове, трясък на клони, шум от борба. Разтревожени, те излезли от палатката. Внезапно на обления от лунна светлина хълм за няколко секунди се появили странни фигури. Едната от тях — ниска, приведена, с дълги ръце — приличала на маймуна. В стремежа си да избяга тя скочила към едно дърво. Срещу нея изтичала другата фигура. Чули се звуци от удари в метал, скърцане, ужасен вик, стон…

На въпроса, защо фигурите са им се сторили странни, туристите — те бяха четирима, включително и едно осемгодишно момче, — в един глас отвърнаха, че само едната от тях изцяло приличала на човешка. А втората, макар и да приличала на нея, по нещо се различавала.

— По какво именно? — попита следователят.

— По движенията — отвърна единият от туристите. — Някак твърде резки…

Той помисли няколко секунди и добави:

— И твърде бързи…

С помощта на отрядниците милиционерите претърсиха гората. Шимпанзето беше намерено в едно дере. Единственото оцеляло око на маймуната неподвижно гледаше към небето. Черепът беше отворен. Върху тялото откриха няколко разреза — толкова майсторски, сякаш беше правена аутопсия върху анатомическата маса в някоя клиника…

Полковникът от милицията Тарнов тежко отпусна лакти върху бюрото и подпря главата си с ръце. Той масажираше слепите си очи, но болката не минаваше. Тя стягаше главата му с плътни обръчи, отиваше някъде към тила и се натрупваше там. От време на време експертите донасяха протоколи, полковникът ги преглеждаше и се мъчеше да ги систематизира.