Игор Росоховатски - Гост

Той извърши грижливо и привично всички операции за набелязване на ориентирите, сякаш подготвяше работното си място в работилница, подреждайки инструментите. И в напрегнатата му памет изплуваха първите фрази от „Психороботика“: „Силите му пресъхваха“, „Умираше от глад“. Те се даваха като примери. Разбираеми за човека дори без контекст, за робота тия фрази се нуждаеха от продължителни обяснения. Нещо повече — те пораждаха недоверие към основните програми, ако се срещаха в контекст, от който можеше да се заключи, че човекът е бил там, където са достигали слънчеви лъчи или е имало електроенергия. В такъв случай — разсъждаваше роботът — какво е пречело на човека да зареди акумулаторите си посредством енергобатерия или да се включи към контакта за зареждане?

За да не стават такива „грешки“, роботът трябваше да бъде запознаван с устройството на човешкия организъм.

„И тъй, ако Льодик е разбрал неправилно командата за подхранващата смес — мислеше си Александър Николаевич — ще е постъпил не в съответствие с нея, а в зависимост от това, как я е разбрал…“

И отново на учения му се стори, че нечий тежък поглед шари по тила му. Той направи усилие над себе си и бавно се обърна. Почти не се учуди, като не забеляза никого. Все пак още веднъж внимателно огледа лабораторията. Погледът му запълзя по приборите, после се стрелна на едната, на другата страна — и се втренчи в една точка… Вниманието на Александър Николаевич бе привлечено от обектива на телевизионната камера. Стори му се, че камерата лекичко помръдна…

Александър Николаевич направи няколко крачки. По синята леща на обектива се плъзна сянка — камерата се завъртя…

Той направи още няколко маневри, докато се убеди, че обективът на телевизионната камера се е „лепнал“ за него…

Александър Николаевич дръпна ципа на якето си. Дишането му стана по-леко. Чак сега той почувства, че вратът му е потен. Врътнал очи към обектива, той тръгна към мястото, където камерата бе включена в мрежата. Но се оказа, че шнурът не отива към контакта. С тънка дълга жица той беше свързан с най-близкия биотермостат.

Александър Николаевич повдигна капака на термостата. Потопено във физиологичен разтвор, там пулсираше сърцето на някакво животно. Жицата го бе промушила като обица, която минава през ухото, и отиваше към следващия биотермостат, а от него — към малкия енцефалер, където — Александър Николаевич добре помнеше това — имаше мозък на куче.

„Оставаш с впечатление, че тук е експериментирал някой луд — мислеше си ученият. — Обърканите проводници, включената телевизионна камера… А може би този хаос си има собствена логика? Нали камерата работи! Следи ме. Излиза, че управляващ механизъм, който я ръководи, е кучешкият мозък. Как да се свърже това с предишните наблюдения? Самоволните действия на роботите напълно биха могли да напомнят осъществяването на някакъв експеримент. Но нали те не познават строежа на мозъка и никога не биха се досетили да включат така телевизионната камера. По-скоро ще я свържат с лабораторния компютър…“

В него назряваше предчувствие за беда. Вече почти беше сигурен, че роботите нямат пръст в тая работа, че срещу него се е опълчила злата воля на човек. Но кой можеше да бъде този човек?

Той си припомняше страници от приключенските романи, в които следователи залавяха престъпници. Те често започваха следствието с въпроса: Кой има полза от това?

„Кой има полза от това?“ — попита се Александър Николаевич и неочаквано за себе си се усмихна. В дадената ситуация въпросът звучеше съвсем хумористично. За да му намери положителен отговор, трябваше отново да се спре на мисълта за някакъв луд.

„А случайно ли все това ми идва наум? Дали тук няма някаква закономерност? Щом фактите сочат, че в лабораторията е влязъл луд човек, не трябва ли да търсим него? Например да предположим, че се е разболял някой от сътрудниците на лабораторията…“

„В такъв случай в резултат на болестта си той би трябвало да стане гений и да открие нов метод за управление — отговори си Александър Николаевич. — Тогава би трябвало да търсим злосторника сред нашите учени мъже, запознати и с неврохирургията, и с физиологията, и с радиоелектрониката… При нас има поне двама такива. Единият съм аз, а вторият е моят заместник, мълчаливецът със замечтаните очи…“

Той се попита: „Много ли ще се учудя, ако науча, че го е направил Михаил Дмитриевич?“ Не намери категоричен отговор и си зададе следващия въпрос: „Какво трябва да предприема незабавно?“