Игор Росоховатски - Гост

— Хората дълго са били възпитавани да бъдат такива…

— И най-после са станали!

Веждите на Юрий подскочиха нагоре, всяка се пречупи по средата, почти под остър ъгъл. Сега изглеждаха залепени, като на клоун.

„Шегува се, прави номера“ — с облекчение си помисли Василий и каза:

— Чудесен си така.

— Как?

— Като се правиш на шут. Не може да се разбере сериозно ли говориш, или се шегуваш.

— Шутът тича пред краля, а шегата — пред истината.

— Майтапиш ли се?

— А ти как мислиш?

Отново нещо сви Василий под лъжичката от пронизващия поглед.

— Какво има да се мисли? Няма сериозно да приказваш всичко това…

— Няма — съгласи се Юрий и се усмихна.

Но усмивката му сега беше неестествена, сякаш току-що си бе спомнил за нея и припряно я бе извикал на лицето си, за да му придаде друг израз.

— Впрочем никой не знае що за шега в края на краищата всеки е стаил у себе си. Нали всъщност не знаеш какво си мислят болните, не си ги наблюдавал толкова често.

— Но и не толкова рядко! — надделя упоритостта на Василий. — Когато човек проверява апаратурата, току подслушва разговорите им с лекарите. А и сам като се разболее… Често ли си боледувал?

Василий неволно изтърва този въпрос, но той направи неочаквано впечатление на Юрий. Лицето му в миг се вкамени, стана лице на статуя, но очите нетърпимо заблестяха и сякаш се сляха в стоманена ивица.

— Мъча се да не боледувам — отвърна Юрий с тон, който изключваше по-нататъшните въпроси.

„Навярно събудих у него неприятни спомени — помисли си Василий. — Може би е сериозно болен и е дошъл в медицинския център да се лекува, а аз непредпазливо се изтървах…“ Той разбираше, че трябва да прехвърли разговора на друга тема, но вместо това каза:

— Ако боледуваш от нещо, много лесно мога да уредя да постъпиш на лечение в медицинския център. Веднага, без протакане…

— Съгласен! — извика Юрий. — Тъкмо имам нужда от хирург!

… В медицинския център автобусът ги остави пред многоетажните сгради на хирургическото отделение. На долните етажи се намираха различните административни помещения, на горните трапезариите, болничните стаи, операционните.

Болните току-що бяха закусили, излизаха на групи и разговаряха. Василий забеляза, че Юрий се вслушва в разговорите им и по лицето му се изписва недоумение. Дори издума, без да гледа Василий:

— Всички се занимават с болестите си.

Тонът му беше многозначителен, сякаш бе направил откритие. Това разсмя Василий и той се обади:

— Кой каквото го боли, за него си приказва.

— Ти ли измисли това?

— Чуден човек. Стара пословица.

— Какво значи стара? На колко години е?

Василий беше сигурен, че Юрий се шегува.

— На пет хиляди осемстотин четиридесет и една. Достатъчно ли е?

— Излиза, че за пет хиляди осемстотин четиридесет и една година хората никак не са се променили?

Василий не знаеше как да продължи разговора, но за всеки случай се поинтересува:

— А ти как смяташ, за какво трябва да приказват болните?

— Е, да речем, за изследването на земната атмосфера, за успехите на химията на полимерите… Особено за потоците лио.

— Никога не съм чувал за такива потоци — каза напълно обърканият Василий.

— Те са мое откритие! — гордо рече Юрий. — Образуват се при взаимодействието на човека и единното поле.

— В печата имало ли е вече нещо за тях?

— Не.

— Но как тогава болните могат да приказват за нещо, което не знаят?

— Нали искат да оздравеят…

В това време насреща им се зададоха две жени. Младата подкрепяше една старица. Лицето на старицата беше набраздено с дълбоки бръчки, очите й бяха хлътнали, мършавите тънки ръце неподвижно висяха край тялото. Младата жена крачеше до нея сякаш за контраст. Дръзки очи, в които искреше смях, трапчинки на горещите бузи, потрепващи пълни устни.

Василий едвам откъсна поглед от нея, още веднъж бегло погледна старицата и неволно си помисли: „Горкичката, не й остава още много да живее. А на времето и тя е била такава млада и красива… Трудно е дори да повярваш!“

Сякаш чул мислите му, Юрий каза:

— И двете са еднакво мъртви.

Студени тръпки полазиха по гърба на Василий, от устата му се изтръгна:

— Защо?

Но веднага се сепна и започна мислено да се ругае: „Не влизай в спор!“

— Празни съществования. — Думите паднаха тежко, като камъни. — Техният коефициент лио клони към нула.

Юрий не обръщаше внимание на Василий, напрегнато мислеше за нещо свое и се взираше в коридора. Внезапно извика с възторг: