Игор Росоховатски - Гост

— Ще ви откарам у вас.

— Има ли смисъл? Ще изпуснете най-хубавите часове за къпане — каза тя.

— Няма значение.

Над тях се носеха бели космати облаци. Небето ставаше млечнобяло. Аля помоли робота да повтори песента си. Седеше мълчаливо, притисната до необикновения си спътник, и започваше да вярва в приказното. Стига само… И попита нещо, което отдавна я тревожеше:

— Женен ли сте?

— Не — каза Юрий и разпери пръсти. — Нали не нося венчална халка. „Веригите на Хименей не са ни оковали…“

Аля се усмихна, но все пак повтори въпроса си.

— Нали вече казах — учуди се Юрий.

— Мислех, че се шегувате — смути се Аля. — Например за халката…

— Но в книгите пише… — започна Юрий. За миг нещо в лицето му се промени. Някакъв израз се мярна като сянка и изчезна.

„Преструва се на свръхнаивен. Но защо?“ — мислеше си тя. Доверието й в нейния спътник се разколеба.

— Спускам се — предупреди роботът. — По картата до Орел остават шестдесет километра.

Спускаха се бавно. Над града роботът направи няколко кръга, преди да намерят нейната къща.

— Ако не бързате, може би ще ми дойдете на гости — плахо предложи Аля.

— Извинете, бързам.

В гласа на Юра изведнъж зазвучаха метални нотки. И веднага изчезнаха, стопиха се. Вече меко, той завърши:

— Непременно ще долетя при вас. Чакайте ме. И вярвайте в приказното. За да дойде приказното, в него трябва да се вярва.

Чудноватата птица ставаше все по-малка в небесната синева. Аля дълго я изпраща с поглед…

На Василий Фокин му вървеше със съседите по легло от хотелските стаи. Обикновено те бяха солидни търпеливи хора, пред които можеш да излееш изстрадалата си душа, а те ще се съгласяват с всичко и ще ти съчувстват. Понякога даже се случваха такива чудаци, които се решаваха да дават съвети. Затова дори когато му предлагаха самостоятелна стая, Василий винаги искаше стая с две легла.

Ето че и този път администраторката — млада жена със сребърна значка на тенис-клуба върху ревера на униформения жакет — каза на Василий:

— Добър съсед по легло ще имате в триста четиридесет и две. Вярно, стаята не струва, тясна е. Но затова пък от прозорците се вижда старата крепост. Красота…

— Добре — съгласи се Василий. — Обичам разговорите с интересен събеседник.

— Е, ще говорите предимно вие — усмихна се администраторката. — Той е мълчалив човек. Вече доста време е в хотела. Месец и нещо. Досега имаше трима съквартиранти. Всички го хвалеха… Изслушва всекиго с такова внимание, че просто да се просълзиш.

— Да не е глухоням? — усъмни се Василий.

Изключено — увери го бившата тенисистка. — Разговаряла съм с него. Дори ми поблагодари за хората, които му пращам. Как го каза? „Благодатен човешки материал…“ Да, точно така!

— Материал ли? — не разбра Василий.

— Така понякога казват учените хора — „човешки материал“…

— Да не е… писател? Ще вземе после тъй да ме изрисува, че сам няма да се позная!

— За това не се тревожете — побърза да го успокои администраторката. — Биолог е, струва ми се, физиолог, можем веднага да видим точно…

— Биолог е добре — поокопити се Василий и си рече: „Ще пофилософстваме за живота, за болестите. Най-важното е да се наприказваш за цял месец напред. Къде другаде ще изпиташ такова удоволствие, ако не в командировка?“

Асансьорът го изкачи на третия етаж. Дежурната на етажа се оказа твърде любезна, изпрати го до самата стая. Василий вежливо почука. Зад вратата се чу глухо:

— Влезте.

Василий влезе в антрето и остави в гардероба обемистата си чанта.

От спалнята излезе съквартирантът. Той му се хареса от пръв поглед. Не прави впечатление с нищо, малко е по-висок от Василий, тъмната му коса е гладко вчесана от двете страни на безукорния път. Усмихва се любезно с белите си зъби. Очите му гледат внимателно, дружелюбно. На Василий дори му се стори, че вече някъде е виждал този човек, но не можеше да си спомни точно къде.

— Да се запознаем — предложи Василий, като подаде ръка, и по стар навик каза името си, града, от който идва, и професията си.

— Много ми е приятно — отвърна мъжът. — Аз се казвам Юрий.

Той явно се лъжеше, ако мислеше, че ще може да се отърве от Василий с толкова оскъдни биографични сведения.

— Разрешете да попитам откъде сте? — солидно попита Василий. — Струва ми се, от средните райони. От Курск например или от Калуга.

— От Орел — каза Юрий и чаровно се усмихна. — „Улучихте, макар и не точно в центъра“, както обича да казва героят от известния роман на Каюмов.