Розмари Роджърс - Игра на любов

Тя дръпна още веднъж, вече по-смело, после Дилайт допуши угарката с помощта на сребърна щипка във вид на крокодил.

— Чувстваш ли вече тръпката? О, съвсем скоро ще я усетиш. Нека усиля малко музиката, винаги звучи по-добре, след като си пушил трева.

Налагаше се да усвои цяла една нова лексика, помисли си Сара, докато се облягаше по-удобно на голямата възглавница, а Дилайт най-после започна да й разказва всичко за Карло, как са се запознали и колко невъзможен е по-големият му брат. Виното искреше омайващо в кристалната й чаша, а музиката беше великолепна, успокояваща, но със стаена сила — усилване и затихване. Никога преди Вагнер не й беше харесвал толкова, нито пък тя, Сара, се беше чувствала така спокойна.

— Как се казва той? — попита тя внезапно, като искаше да покаже на Дилайт, че наистина слуша внимателно.

— Кой?

— Големият брат… как каза, че се казва?

— О, той ли! Надменният, арогантен… Джовани. Големият лош Джон! — Дилайт се изкикоти. — Само не казвай на Карло, че му викам така. Карло наистина го уважава, мисля, че дори малко се страхува от него. Името му е Джовани Марко Рикардо Маркантони, представяш ли си? Карло също има още две имена. Предполагам, че е нещо като традиция, но всички го наричат само Карло и това му отива. Името е хубаво, а и той е хубав човек, за разлика от брат си, който се разпорежда с всички, само защото по случайност е първороден син и виконт или дук, или пък нещо не по-малко глупаво — имам предвид, че днес вече никой не дава пет пари за титли. А и всички знаят, че италиански титли се намират под път и над път, глупави светски дами непрекъснато се женят за някоя, искам да кажа… за какво говорех?

— Казваше, че този… голям лош Марко, или как му беше името, трябва да те одобри, преди да позволи на Карло да… — Сара се изправи, отмятайки косата от очите си, в които се бяха появили гневни пламъчета. — Защо трябва Карло да има разрешението на брат си за каквото и да е? На колко години е той? Не е ли достатъчно мъж да отстоява това, което иска?

— Точно това ти обяснявам. Те са италианци, а Джовани Марко — близките му го наричат Марко, представи си — като глава на семейството ръководи нещата. Именно той е спечелил по-голямата част от парите и контролира всичко. Занимава се с автомобили и кораби и… какво ли не още! Той е богат, а Карло работи за него. Освен това е доста безскрупулен… — Дилайт потрепери театрално и снижи тон. — Всъщност изобщо не бих се изненадала, ако има нещо общо със… знаеш кого. Бандата.

— Искаш да кажеш мафията? О, не, Дилайт, не може да бъде!

— Изобщо не съм сигурна… а и Карло никога не би казал нищо, разбира се. Точно за това никога не бих посмяла да го попитам. Но си имам своите подозрения… пък и той ми каза веднъж, че брат му не би се спрял пред нищо, за да постигне своето. И така, виждаш пред какво сме изправени и защо просто трябва да ми помогнеш. Сара, страхувам се, че той ще се опита да ни раздели и аз просто ще се самоубия, ако това стане, а също и Карло! — Огромните смарагдовозелени очи на Дилайт, които толкова приличаха на тези на Мона, се напълниха със сълзи.

— Но защо би искал да ви раздели, дори и да може?

— Защото… защото е тесногръд самодоволен и ограничен! — простена Дилайт. — Естествено цялото семейство са строги католици, а Марко е от тези, които вярват само в работа, работа, работа без никакви забавления, и когато настъпи моментът — а това ще стане, когато той каже, разбира се — от Карло ще се очаква да се ожени за някоя тъпа крава, която брат му ще му избере от някое от подходящите семейства, богата, разбира се, и без — гласът й трепна от сподавено ридание — без моето сензационно минало! Всичко, което съм правила, всички онези писания в мръсните вестници, клюкарските колони, снимките… о, ти знаеш какво имам предвид, Сари, и че го правех само за удоволствие и за да трупам опит, но той няма да повярва! Карло разбира и не го е грижа, но брат му никога няма да разбере! Така че ти е ясно защо имам такава нужда от теб!

— Всъщност не! — възрази Сара сериозно, като се стараеше да не покаже на Дилайт, че употребата на детското й име „Сари“ я беше развълнувало. Наложи се да примигне с очи, за да види ясно Дилайт, която седеше, кръстосала крака без никакво усилие, а две големи сълзи се стичаха тъжно по лицето й. Бедната мила Дилайт! Наистина беше безразсъдна и малко дива и вятърничава, но това беше част от характера й, а също и от чара й. Тя вършеше нещата, без да мисли за последствията, но това изобщо не даваше право на някакво си тесногръдо, арогантно парвеню да я гледа отвисоко!