Розмари Роджърс - Джини

По-късно, когато постепенно започна да се връща към действителността, имаше чувството, че времето е спряло. Все същото полюшване на кораба под нея. Джини се събуди в някакво удобно легло. За нейно учудване косата й бе пусната. Наоколо бе почти тъмно. Първото нещо, което усети, отваряйки очи, бе облекчението от изчезналото пулсиране в слепоочията. Чувстваше се отпусната и укрепнала.

Стив седеше край масата, върху която вместо шампанско имаше гарафа, пълна с някаква кехлибарена течност. Погледите им се срещнаха. Защо я наблюдаваше толкова настоятелно? По челото му се бяха образували бръчки, но когато стана и се приближи към леглото, я заговори със съвсем безличен глас.

— По-добре ли си?

— Да, благодаря!

Колко смешно звучаха вежливостите, които си разменяха!

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да ми отговориш на няколко въпроса?

Очите й се разшириха. Не го бе очаквала. Не и от Стив.

— Още въпроси? — учудваше се, че все още стои край леглото и я наблюдава. В изтляващата светлина не можеше да види израза на лицето му.

— Да. Въпроси! — гласът му си бе възвърнал привичния саркастичен тон, което я накара да бъде нащрек. — Не ме гледай така, Джини. Не съм се превърнал в някое морско чудовище, което възнамерява да те изяде. Но преди да те върна вкъщи има някои неща, които би трябвало да знаем един за друг. Когато това се изясни, навярно отношенията ни ще станат по-гладки и не така заплетени. Кой знае, навярно бихме могли дори да бъдем приятели.

— Както с Консепсион, предполагам? — не успя да сдържи ироничната си забележка Джини и видя как устните му се разтеглиха в нервна усмивка.

— Да, приблизително така.

Той седна до нея, правейки се, че не е забелязал, че тя неволно настръхна.

— Не ти вярвам — открито рече Джини. — А и как бих могла? От самото начало ме мамиш. Казваше, че…

— Проклятие! Опитвам се да не си изпусна нервите. Не забелязваш ли, че точно това искам да променя? — След това остро и напълно неочаквано добави: — Обичаш ли новия си съпруг?

Джини отвърна, без да се замисли:

— Не! Не! Никога не съм го обичала! От самото начало. Но той… сега не мога да си обясня как се случи. Първо шокът от онова, което ми разказаха, а после Карл. Не зная как се оказах на кораба, не мога добре да си спомня как стана така, че се оженихме! Всичко се случи, след като граф Черников ми бе дал лекарството, защото, както сам се изрази, още съм била под въздействието на шока…

Странно й бе да разказва всичко това на Стив. Да вижда как той я слуша внимателно, но без следа на съчувствие, окуражавайки я от време на време, сякаш бе някой, когото тя едва познаваше.

— Значи искаш да кажеш, че са използвали измама, за да те накарат да се омъжиш? Точно както те е подмамил Карл Хоскинс? Принц Сарканов трябва до полуда да се е влюбил в теб за краткото време, през което сте се познавали! Първо твоят капитан е намерен мъртъв в една изба с прерязано гърло. Последното, което се чува за теб е, че си заминала за Америка с някакъв руски принц. Като негова съпруга. Трябва да е изгарял от нетърпение да се ожени за теб. И когато си разбрала какво се е случило, допускам, си решила да извлечеш възможно най-голяма изгода. Така ли е?

Джини седна неестествено изправена, наблюдавайки го, без да сваля очи от него.

— Значи си все същият! Отначало даваш вид, че разбираш, а след това… А ти? Ти също не си светец, знаеш ли. Ти все още не си благоволил да ми кажеш с какво се занимаваш. Месеци наред не се чу нищо за теб, сам каза, че си бил щастлив да се освободиш от мен. А после…

— Подценяваш умението си да прелъстяваш, скъпа моя. Как би могъл някой мъж да те забрави? Освен това просто исках да съм наясно.

— Ти изобщо не си телохранител на Сам Мърдок, нали? — неочаквано рече Джини. — Той ми разказа, че познавал баща ти и бил приятел на дядо ти. Как си успял да го накараш да подкрепи коварните ти планове? Как можа да дадеш на този кораб име, плод на една прищявка?

— Ах, Джини! Колко хитра можеш да бъдеш. Моля те, спомни си, не ти ли казах, че съм тук, за да разбера какво е станало с теб? Тогава открих, че ни най-малко не си изгубила очарованието си в моите очи. Ела сега… — гласът му стана настоятелен и нетърпелив, — по-добре да побързаме, иначе ще пратят хора да те търсят. А ако останем още малко тук, бих могъл да те изнасиля!

Тя почти плачеше от гняв и отчаяние.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? Узна всичко за мен, а също за баща ми и дори за Иван. Но не си ми казал абсолютно нищо! — тя се опита да свали тежката огърлица от врата си. — Откъде имаш пари за това? Откраднато ли е или просто си го заел за случая? А опалите…