Розмари Роджърс - Дълго потискана страст

— Боите се, че не сте достатъчно мъже, за да ми харесате?

— Да се боим, по дяволите, не!

— Чуй я само курвата! Боже… тя се опитва да ни дразни!

— Тя копнее за някой истински мъжага. Не е ли така, малката?

— Може би! Една глътка, а когато приятелката ми донесе китарата си, ще ви покажа какво мога, съгласни?

— Тя наистина е темпераментна! Ей, ти! Тичай и донеси китарата. Искаме да я видим как танцува… искаме да видим и двете ви.

— Да, побързай, Анита! — задъхано прибави Лора, преди с извинителен смях да се обърне към мъжете. — Тя е малко свенлива… Не е била в града като мен. Но скоро ще се убедите, че е също толкова забавна, колкото мога да бъда аз, особено ако не се скъпите за ракията! Обещавам ви, господа… няма да останете разочаровани!

Анита побягна боса към къщи, без да посмее да хвърли дори бегъл поглед през рамо. Сърцето й биеше толкова лудо, че тя се боеше да не изгуби съзнание, преди да се е добрала до в къщи.

Ами Лора… не смееше да си представи какво би могло да е случи с приятелката й, която толкова дръзко и безгрижно бе разговаряла с онези ужасни мъже, омайвайки ги със сладки думи и обещания. Но докога? И какво щеше да стане, ако… Анита не посмя да доизрече мисълта си дори наум.

Съсредоточена изцяло върху мига, Лора продължаваше да се шегува и задява мъжете. Пиеше от пъпните с ракия винени мехчета, успявайки при това да не се задави. Успя също да ги задържи на разстояние, докато те с течащи лига обикаляха около нея като песове около някоя разгонена кучка. Лора даваше вид, че се опитва да избере онзи от двамата, който е по-мъжествен.

— Покажете ми ги… да, покажете ми ги, момчета! Аз ще реша кой е най-голям, става ли?

Хилейки се, двамата започнаха да разкопчават мръсните си, прашни панталони, подканяйки я да се приближи, за да оцени качеството на онова, което щяла да получи след малко.

— Ах, виждам, че ще бъде трудно да избера между вас двамата! Но не искате ли да видите какво ще получите вие? Готови ли сте? — Лора инстинктивно избираше действия и думи.

Тя отстъпи няколко крачки, нареди им да спрат… да свалят панталоните си малко по-надолу, за да може да вземе решение!

Съжаляваше, че пистолетът й не е в нея, но имаше поне ножа си. Той висеше в калъфа, плътно пристегнат към бедрото на Лора с кожена лента, получена като подарък от майка й.

Лора разтърси дивата си грива и започна леко да се полюлява, сякаш танцуваше без музика, повдигайки полата си сантиметър по сантиметър, докато двамата зачервени мъжаги лъхтяха и хъркаха от желание. Дочула зад гърба си тропот на копита и гласа на Анита, която й извика нещо, до преди миг закачливата и кокетна Лора изведнъж се превърна в разгневена дива котка. Тя вдигна полата си високо, натъпквайки я с едната ръка в колана си, докато другата посегна към ножа.

— Ето това получавате от мен, животни такива… и това, и това!

Бе извършила всичко това действайки по инстинкт, бе изиграла ролята си почти без да мисли. За пръв път в живота си бе убила и осакатила човек Всичко вече бе зад гърба й… не знаеше, в последствие почти не можеше да си спомни какво бе сторила и как Но когато, точно преди да изтрещят изстрелите, се завъртя на пета и се затича към бялата къща, от която насреща й бързаха Анита и мъжете, от ножа, който все още стискаше в ръка, капеше кръв.

Лора си възвърна гласа и извика:

— Връщайте се! Връщайте се! Идват още!

Един куршум бе одраскал ръката й, преди да успее да се добере до спасителната порта, спъвайки се сред хладния полумрак, контрастиращ с ослепителната слънчева светлина навън.

Трополящите зад гърба му копита го наведоха на мисълта за евентуална опасност.

Трент дръпна юздите на коня си, извади пушката от калъфа и, като я опря на бедрото си, зачака приближаването на ездача, който и да бе той.

Най-напред разпозна златистокафявия жребец с бяла звезда на челото. Тя? Но вместо от момичето, конят бе язден от малко момче — седем или осемгодишно, съдейки по ръста му.

— Hola, muchacho! Спри!

— Не, не, трябва да намеря господин Алварадо. Не бива да спирам… обещах…

— Проклятие! — Трент сграбчи юздите на коня му и го накара да забави ход. Заговори го на разпространено сред мелезите испанско наречие: — Аз съм приятел на господин Алварадо, така че спри за малко! Какво, по дяволите, се е случило? Откъде имаш този кон?

— Той е на доня Луиза… тя ме изпрати да доведа помощ, защото аз съм единственият, който може да язди Амиго! — Независимо от очевидния страх и нетърпение на момчето, в гласа му се бе промъкнала нотка на гордост, преди отново да бъде завладяно от ужас. — Ах, господине, те са толкова много… мръсни, пияни войници! Опитаха се… хванаха сестра ми и ако не бе доня Луиза… Пуснете ме да продължа, господине! Обещах да доведа помощ!