Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

Джакомоне се отправил към реката, решен да сложи край на дните си. Когато обаче стигнал брега, той променил решението си. Отворил куфара, извадил перуките и една по една ги хвърлил във водата.

— Сбогом! — прошепнал Джакомоне. — Сбогом, малки лъжци!

Перуките, разбира се, не се изгубили. Още същия ден ги хванали децата, които като крокодили обикаляли брега на реката. Те ги изсушили на слънцето, сложили ги на главите си и образували чудна процесия. Малчуганите били безкрайно весели и пеели, макар че в този ден било погребано кралството на Джакомоне.

Джакомоне си отивал завинаги и бил щастлив, че може да отиде някъде, където може би ще успее да стане председател или най-малко секретар на някой високопочитан клуб на плешивите, а ние нека се върнем да хвърлим един поглед на това, което ставало на площада.

Когато Джелсомино завършил своята страхотна песен, той избърсал потта от челото си и казал:

— Свършихме и тази работа!

Но чувствал, че сърцето го боляло като пробождано от трън. Дотогава нямало никаква следа от Дзопино.

„Какво може да е станало с него? — мислел си нашият герой. — Съвсем не бих искал да е останал под развалините на лудницата. Нещастията, които причинявам на другите, нямат край.“

Народът обаче не му дал време да продължи разсъжденията си.

— Колоната! — викнали настоятелно хората. — Колоната трябва да бъде разрушена!

— Но защо?

— Защото на нея са разказани всички подвизи на Джакомоне, а там всичко е лъжа, тъй като Джакомоне никога не се е помръдвал от двореца си.

— Добре! — казал Джелсомино. — И на колоната също ще направя подходяща серенада. Отстранете се от нея, за да не падне върху вас!

Насъбралите се около колоната хора набързо се отстранили и множеството се дръпнало като вълна. Така най-сетне Джелсомино видял върху колоната на няколко метра от земята добре известната му драскулка на коте с три крака…

— Дзопино! — извикал по-силно Джелсомино.

Този път гласът проникнал в мрамора и преодолял съпротивата му. Дзопино се отлепил от колоната и скочил на земята, накуцвайки.

— Какъв късмет! Какъв късмет! — мяукал Дзопино и целувал Джелсомино по бузата. — Ако не беше ти, щях да си остана залепен тук, на тази колона, и чистачите щяха да ме измият. Аз обичам чистотата — това всички знаят, — но да умра от миене съвсем нямаше да ми хареса!

— Аз нали съм тук! — чул се гласът на Бананито, който едва бил успял да си пробие път с лакти, за да стигне до своите и нашите приятели. — Ако някога ти се случи нещо подобно, отново ще те нарисувам такъв, какъвто си, дори още по-хубав и по-истински от преди!

Тримата приятели, които най-сетне се намерили, имали толкова много неща да си кажат. Затова нека ги оставим на спокойствие сами.

А колоната?

Но какво може да пречи една колона? Нейните лъжи ще служат за това да напомнят на хората, че някога в тази страна царувал страшен лъжец и че една добре изпята песен била достатъчна да разруши царството му.

Историята ще бъде напълно завършена, след като ви съобщя още няколко подробности, които — в бързината си да приключа двадесетата глава — бях забравил в джоба си. Това са последните листчета от бележките, които си бях водил в деня, когато Джелсомино ми разказа своите приключения в Страната на лъжците. В тези именно бележки сега прочитам, че за Джакомоне повече не се чуло нищо, поради което не мога и да ви кажа дали е станал порядъчен човек, или неговите пиратски крака са го повели по лош път.

Чета също, че Джелсомино, макар и общо взето доволен от това, което бил направил, не можел да мине през площада на града, без да се чувства малко неудобно — като човек, който има камъче в обувката си.

„Дали наистина имаше нужда — корял се той — да се разрушава дворецът и да се превръща в куп развалини? Джакомоне пак би избягал, дори ако се бях задоволил да строша само стъклата. След това можеше да се извика стъклар и всичко щеше да бъде възстановено.“

С изваждането на това камъче от обувката се заел Бананито, който възстановил двореца по известния вече начин — с няколко листа хартия и кутия боя. За това му бил необходим половин ден. Той не забравил дори и балкона на последния етаж. Нещо повече, когато балконът изникнал на съответното място, хората настоявали Бананито да се качи и да произнесе реч.

— Послушайте ме какво ще ви кажа — отговорил Бананито. — Гласувайте закон, по силата на който се забранява на който и да било да произнася речи от този балкон. Аз съм само художник и толкоз! Но ако наистина желаете реч, обърнете се към Джелсомино.