Джани Родари: Джелсомино в Страната на лъжците

И наистина в същия миг започнали да се пръскат една след друга хилядите лампи на полилеите. Този път Джелсомино съвсем не се шегувал.

Прислужниците не чакали дълго да ги канят. Като вървели заднишком и се кланяли на всеки три крачки, те стигнали до вратата, водеща към стълбите, обърнали се и за да слязат по-скоро, се хлъзнали по парапета.

Джакомоне влязъл в стаята си, свалил кралската си мантия и облякъл обикновени граждански дрехи, които си бил набавил, за да може да се движи инкогнито сред народа, но които никога не бил обличал, тъй като предпочитал да изпраща подслушвачи между хората. Костюмът бил кафяв и напълно подходящ за банков касиер или за професор по философия. Той му стоял много добре на оранжевата перука. Но за съжаление трябвало да свали и нея, тъй като тя била по-известна на хората дори от кралската му корона!

— Жалко за хубавата ми перука! — въздъхнал Джакомоне. — Или по-скоро, жалко за хубавите ми перуки!

След това отворил шкафа и погледнал подредените в редица перуки, готови като глави на кукли преди спектакъл на кукления театър. При тази гледка Джакомоне не издържал на изкушението: грабнал една дузина от тях и ги сложил в куфара.

— Ще ги отнеса със себе си и в изгнаничеството ще ми бъдат спомен за това щастливо време.

После той слязъл по стълбите, но докато придворните му били слезли в мазето и се били изпокрили в каналите като плъхове, Джакомоне предпочел да излезе в своя, който вече съвсем не бил негов, зелен и ухаещ парк.

Джакомоне вдъхнал още веднъж кралски въздух и открехнал една вратичка, водеща към малка тясна уличка, и след като се уверил, че никой не го е видял, направил около стотина крачки и се озовал на площада сред тълпата, която с радостни викове приветствала Джелсомино.

Без перука и с кафяв костюм никой не можел да го познае, а с куфарчето си приличал на търговски пътник.

— Чужденец сте, а? — попитал го един спрял се до него гражданин и го потупал весело по рамото. — Елате, елате и вие да се наслаждавате на концерта на тенора Джелсомино. Ето го, онзи там! Виждате ли го? Какъв е дребничък, прилича по-скоро на колоездачен състезател, на пръв поглед — нищо човек, а чуйте какъв глас има!

— Чувам, чувам — измърморил Джакомоне, а мислено си добавил: „И виждам…“

Той видял как любимият му балкон се събаря, видял всичко, което и вие сами вече си представяте, дворецът се превърнал на куп развалини — като картонен замък, на който вече не му се стои изправен. При събарянето му се вдигнал огромен облак прах и накрая останали само развалините.

— Впрочем — казал след всичко това съседът на Джакомоне — знаете ли, че имате чудесна гола глава? Няма да се обидите, предполагам, че ви го казвам, нали? Ето, вижте и моята!

Джакомоне опипал с ръка главата си и понеже бил поканен от съседа си, погледнал и неговата глава — плешива, кръгла и по-гладка от топка за тенис на маса.

— Главата ви е чудно плешива! — казал Джакомоне.

— Какво говорите, нищо изключително, най-обикновена гола глава! Ако се говори за изключителност, то вашата е наистина чудна. Сега на слънцето тя дава прекрасни отражения и чак очите заболяват, като я гледа човек.

— Хайде оставете тази работа. Много сте любезен! — казал Джакомоне.

— Не, съвсем не преувеличавам. Знаете ли какво ще ви кажа? Ако членувахте в нашия клуб на плешивите, веднага щяхме да ви изберем за председател.

— Председател ли?

— С пълно единодушие!

— Какво? Имате клуб на плешивите ли?

— Разбира се! До вчера бе таен клуб, но сега е вече легален. Негови членове са най-изтъкнатите граждани. А при това да не смятате, че е много лесно да бъдете приет за член? Трябва да докажете, че нямате нито един косъм на главата. Защото има и такива, които си ги скубят, за да могат да станат членове на нашия клуб.

— И вие казвате, че аз…

— Да, вие можете да станете наш председател. Готов съм да се обзаложа.

Джакомоне усетил, че започва да се вълнува.

„Ето значи — мислил си той, — значи съм сгрешил всичко. Сбъркал съм кариерата си. Но сега е твърде късно, за да започвам отначало…“

Като се възползвал от едно раздвижване на тълпата, той се отдалечил от своя събеседник, излязъл от площада и тръгнал по безлюдните улици, а дванадесетте му перуки тъжно шумолели в куфара. Тук-там откривал по някоя глава, която му се струвала позната. Дали не били неговите пирати? Главите обаче веднага след това изчезвали от погледа му, от погледа на един гражданин като него, плешив и облечен в кафяв костюм, кротък и почтен.