Джани Родари: Джелсомино в Страната на лъжците

За разтуха трябвало да излиза на открито, далеч от селото: в гората, на брега на езерото, в полето. Когато бил напълно сигурен, че е сам и че се намира на достатъчно разстояние от стъклата на съселяните си, лягал по корем на земята и започвал да пее. След няколко минути около него всичко започвало да кипи: къртици, буболечки, мравки, всички животинки, които живеят под земята, започвали да бягат на километри, като смятали, че има земетресение.

Един-единствен път Джелсомино забравил, че трябва да бъде предпазлив. Това станало един неделен ден, когато на стадиона се играел важен футболен мач. Джелсомино не бил голям запалянко, но играта постепенно сгряла кръвта му. По едно време отборът на неговото село, подкрепен от одобрителните викове на привържениците си, минал в атака. Аз сам не зная точно какво означава да се мине „в атака“, тъй като не познавам правилата на футболната игра, но това са неща, които Джелсомино ми разказа точно с тези думи. Вие навярно ще разберете за какво става дума, ако следите спортните вестници.

— Хайде, нашите! Хайде, нашите! — започнали да викат запалянковците.

— Хайде, нашите! — извикал и Джелсомино с пълен глас.

Точно в този миг дясното крило подал на център-нападателя, но топката се отклонила от някаква невидима сила и попаднала в противниковата врата, като прелетяла между краката на вратаря.

— Гол! — викали зрителите.

— Какъв удар — коментирал наблизо някой. — Видяхте ли как бе отрязан? Измерен до милиметър. Златен крак има този играч!

Когато дошъл на себе си, Джелсомино разбрал какво бил направил. „Няма съмнение — помислил си той, — че гола вкарах аз с моя глас. Трябва да мълча, иначе докъде ще стигне спортът? Нещо повече, трябва да вкарам гол и на другия отбор, за да изравня резултата.“

И действително във второто полувреме се представил удобен случай. Когато противниковият отбор бил в нападение, Джелсомино отново извикал и вкарал топката във вратата на отбора на своето село. Сърцето му се късало, разбира се, и дори по-късно, след много години, като ми разказваше тази случка, Джелсомино добави:

— Бих предпочел да ми отрежат един пръст, отколкото да вкарам този гол, но трябваше да го направя.

— Друг на твое място щеше да направи така, че да победи неговият отбор.

Друг може, но не и Джелсомино. Той бил справедлив и чист като езерна вода.

И тъй минали години, Джелсомино израснал и станал юноша: не много висок, дори по-скоро нисък, отколкото висок, по-скоро слаб, отколкото пълен, юноша, достоен за името си, и ако му бяха дали друго, по-тежко име, би се прегърбил под неговата тежест. По това време той отдавна вече бил престанал да ходи на училище, бил добър селски стопанин и такъв навярно щял да си остане и за него нямаше да има нищо особено за разказване, ако не му се било случило неприятното приключение, за което сега ще научите.

Една сутрин Джелсомино отишъл на полето и видял, че крушите вече са узрели. Такива са си крушите: без да ви кажат нищо, работят, работят и една сутрин отивате да ги видите, а те вече са узрели и е дошло време да се берат.

„Жалко, че не взех стълбата — казал си Джелсомино. — Ще се върна вкъщи да я взема, ще донеса и един прът, за да обруля високите клони.“

Но точно тогава му хрумнало нещо.

„Защо да не опитам с гласа си!“ — помислил си той.

И хем на шега, хем сериозно застанал под дървото и извикал:

— Хайде, хоп!

— Тап-топ-туп! — му отговорили крушите и започнали да падат около него като едър град.

Джелсомино отишъл под друго дърво и направил същото. Всеки път, когато извиквал: „Хайде, хоп!“, крушите се откъсвали от клона, като че ли чакали само заповедта му, за да паднат на земята. Тази работа развеселила Джелсомино.

„Спестявам си труда — помислил си той, — жалко, че по-рано не се сетих да използвам гласа си, вместо да мъкна стълба и прът.“

Докато Джелсомино ходел из овощната градина, видял го един селянин, който копаел в съседната нива. Той започнал да си търка очите, да щипе носа си и когато се уверил, че не сънува, изтичал да повика жена си.

— Гледай, гледай! — казал й той с треперещ глас. — Джелсомино сигурно е магьосник.

Жената погледнала и паднала на колене:

— Джелсомино е светец!

— Казвам ти, че е магьосник!

— А пък аз ти казвам, че е светец!

Мъжът и жената, които до този ден винаги си били живели задружно, почнали голям спор. Мъжът хванал мотиката, а жената — лопатата, и били готови с оръжие в ръка да защитават становищата си, но в този миг мъжът предложил: