Фриц Риман: Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Третото изискване, съответстващо в нашето сравнение на центростремителността, на силата на привличане, е да се стремим към трайност. Ние трябва да се установим и устроим в този свят като у дома си, да планираме бъдещето, да бъдем целеустремени, сякаш ще живеем вечно, сякаш светът е стабилен и бъдещето предвидимо, сякаш бихме могли да се уповаваме на трайното — същевременно знаейки, че сме „media in vita morte sumus“, че нашият живот може да угасне всеки миг. С това изискване за трайност, за проектирането ни в едно несигурно бъдеще, за това, изобщо да имаме бъдеще, сякаш така бихме имали пред себе си нещо твърдо и сигурно — с това изискване се пораждат всички страхове, свързани със съзнанието за преходността, за нашата зависимост и за ирационалната непредвидимост на нашето съществуване: страхът да се осмелим на нещо ново, да планираме в неизвестното, да се оставим на вечния поток на живота, който никога не застива и увлича и нас самите в промените. Тази особеност на човешкото битие е добре уловена в сентенцията, че никой не би могъл да влезе два пъти в една и съща река — реката, а и той самият са винаги различни. Ако обаче, от друга страна, бихме се отказали от трайното, ние не бихме могли нищо да сътворим и създадем; всичко сътворено трябва да носи в представите ни нещо от тази трайност — иначе изобщо не бихме се захванали да осъществяваме нашите цели. Така ние живеем, сякаш вярваме, че разполагаме с неограничено време, сякаш постигнатото е стабилно и тази миражна стабилност и трайност, тази илюзорна вечност е един съществен импулс, който ни подтиква към действие.

И накрая четвъртото изискване, съответстващо в сравнението на центробежната сила. То се изразява в това винаги да бъдем готови да се променяме, да казваме „да“ на измененията и развитието, да се отказваме от познатото, да оставяме зад себе си традицията и обичайното, постоянно да се откъсваме и сбогуваме с току-що постигнатото, да преживяваме всичко само като преход. С това изискване живо да продължаваме да се развиваме, да не се застояваме, да не се вкопчваме, да сме отворени за новото и дръзващи в непознатото, е свързан страхът да не бъдем определяни, задържани, стеснявани, ограничавани в нашите възможности и порив за свобода — от порядки, необходимости, правила и закони, от всмукването на миналото и навика. Плашещото тук в крайна сметка, за разлика от гореописания страх, където смъртта изглеждаше като преходност, е смъртта като вцепененост и окончателност. Откажем ли се обаче от импулса за промяна, за дръзване в новото, то бихме заседнали в привичното, повтарящи и задържащи еднообразно вече съществуващото, и времето и светът около нас биха ни задминали и забравили.

С това скицирахме другата антиномия, следващото свръх-изискване на живота към нас: да се стремим едновременно към трайност и към промяна, да трябва да преодолеем страха както от неудържимата преходност, така и от неизбежната необходимост.

По този начин ние се запознахме с четири основни форми на страх, които искам още веднъж да систематизирам:

1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.

2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като незащитеност и изолиране.

3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.

4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.

Всички възможни страхове в крайна сметка винаги са варианти на тези четири основни страха и са свързани с четирите основни импулса, които също спадат към нашето битие и пак по двойки се допълват и си противоречат: стремежът към себесъхраняване и отграничаване с противоположния стремеж към себеотдаване и съпринадлежност; и, от друга страна, стремежът към трайност и сигурност с противоположния стремеж към промяна и риск. На всеки стремеж е присъщ страха от противоположния му. И все пак, ако се върнем към нашето космическо сравнение, един жив порядък изглежда възможен само тогава, когато се опитваме да живеем в едно равновесие между тези антиномични импулси. Едно такова равновесие при все това не означава обаче статичност, както би могло да се мисли, а е изпълнено с неимоверна вътрешна динамика, защото то никога не е нещо постигнато, а нещо, което винаги наново трябва да се изгражда. При това ние трябва да имаме предвид, че видът на съответно преживения страх и неговата интензивност до голяма степен зависят както от заложбите, които носим у себе си, от нашето „наследство“, така и от условията на окръжаващия ни свят, в който сме родени; следователно както от нашата телесна и духовно-душевна конституция, така и от нашата личностна биография, от историята на нашето ставане. Защото и страховете ни си имат история и ние ще видим колко важна роля за това играе нашето детство. Така при всеки човек страхът е в съзвучие със заложби и външни влияния, което отчасти обяснява, защо ние трудно се вчувстваме в някои страхове на другите — те са породени от условия на живот, твърде различни от нашите собствени.