Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Тук искам по-подробно да опиша биографичните основания на тази пациентка:

Тя била единственото дете от един много труден смесен брак с майка от еврейски произход. Отрано станала свидетел на тежки крамоли между родителите. Още като дете често й се струвало, че тяхната раздяла е неизбежна. При някои от тези сцени положението ставало толкова страшно, че тя се бояла да не посегнат един на друг. Родителите й многократно споделяли с нея намерението си да се разделят: „Мама и татко ще се разделят; ти трябва да решиш при кого искаш да останеш, кого обичаш повече.“ И това на едно четири годишно дете, което по този начин било вкарано в неразрешима ситуация. Тя била привързана и към двамата и не искала да избира между тях; но ако все пак трябвало, тогава само с чувство за вина към „предадения“ родител. Така тя отчаяно се опитвала — и това траело години — да балансира и посредничи. На майка си тайно казвала, че баща й всъщност нямал лоши намерения, той просто избухнал, нека тя не го взема толкова насериозно, това били негови думи и той съжалявал за своето поведение. С баща си тя също тайно споделяла, колко нещастна била майката от грозящата раздяла и че тя със сигурност знаела, че майката действително го обича, макар и често да не го може да го покаже. Отчасти заради това нейно обработване, отчасти по други причини, намерението за раздяла все се отлагало. Но пациентката имала чувството, че живее върху вулкан, който всеки момент може да изригне. Така тя изпълнявала важна функция в брака на родителите: тя сякаш била езичето на кантара или, както веднъж сама се изрази, „смазващият механизъм“ между тях — с други думи, тя имала чувството, че от нея зависи дали двамата ще останат заедно или ще се разделят.

Можем да си представим, че в тези условия тя никога не се осмелила допълнително да натовари тази толкова лабилна и застрашена връзка между родители със собствените си нужди и проблеми — според нейните представи тогава всичко би рухнало. Следователно тя не можела да бъде по детски непринудена, да бъде себе си. Постепенно започнала автоматично да поставя на заден план всички свои желания, импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.

Така тя се превърнала в човек, който „функционира“ отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите — тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.

Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.

Един пример за невъзможността да кажеш „не“: Една пациентка, млада американка, живеела под наем при едно семейство в следвоенна Германия, където учела балет. Когато се връщала в къщи след репетиции и искала да се промъкне незабелязано в стаята си, хазяйката често я издебвала и я замъквала да „си побъбрят“ в кухнята. Въпреки че била изморена и искала да си почине преди вечерното представление, тя не можела да откаже. И тъй като след войната положението в Германия било зле, тя „трябвало“ да кани на кафе — което тогава все още било рядкост — цялото семейство: домакинята, вече възрастната дъщеря, сина и снахата, която не била добре приета в семейството и си отмъщавала за това с арогантни изказвания. Дъщерята се прехласвала с неприкрита завист по хубавите рокли на пациентката, докато тя не й подарила една от тях, която все още с удоволствие обличала. Синът кокетничел с нея и въпреки че била безразлична към него, тя „трябвало“ от време на време да му отвръща с поглед, за да не го разочарова, и накрая „трябвало“ да включва в разговора и снахата, за да смекчи явните вътрешносемейни напрежения. След почти два часа загубено време тя най-сетне, изтощена, се прибирала в стаята си и започвала лакомо да се тъпче с храна — тя дойде на терапия именно заради тази си ненаситност, която стигала до крадене на сладки неща от шкафчетата на нейните колежки.