Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Другата възможност за шизоидно развитие е наличието на една особено интензивна моторно-експанзивна, агресивно-необуздана структура, липсата на склонност или способност за обвързване — структури, заради които човек отрано лесно бива възприеман като досаден или пречещ. Тогава той често бива отхвърлян, отблъскван, неприеман в своята самобитност и по тази причина превръща недоверчивото отдръпване-в-себе си, така характерно за тези хора, в своя типична същностна черта.

Без същински да спадат към конституционалното в употребения по-тесен смисъл, но все пак заложени в телесното, същевременно с това вече сочещи околния свят като фактор-причинител, тук би трябвало да споменем онези телесни или други характерни признаци, с които едно дете от самото начало не отговаря на очакванията и желанията на своите родители, преди всичко на тези на майката. Причина за това може да е обстоятелството, че то не е от желания пол, както и всевъзможни други физически признаци, които пречат на майката да му даде вниманието и любовта, от които то се нуждае; нежеланите деца също попадат в тази графа.

Към тези конституционални аспекти — при които обаче често реакциите на околните са по-отговорни за шизоидното развитие от самите заложби — сега се прибавя и факторът околен свят като най-съществения задвижващ шизоидното развитие на личността механизъм. За да можем по-добре да разберем това, трябва да разгледаме ситуацията на детето след раждането и в първите седмици от живота му.

За разлика от други живи същества, след раждането си детето дълго време е напълно безпомощно и тотално зависимо от обкръжението си. В тази взаимовръзка Адолф Портман говори за човека като за преждевременно роден.

За да може детето постепенно да се обърне с доверие към заобикалящия го свят и да осъществи първото Ти-намиране, този свят трябва да му изглежда приемлив и будещ доверие. Приемлив в смисъл на отговарящ на неговите възрастови потребности. Малкото дете се нуждае от атмосфера, която може да се опише най-вече като закриляща, даваща чувството на защитеност и уют, включваща подходящите за него жизнени условия. То би трябвало да има шанса да изживее тази „райска“ фаза на саморазбираемо задоволявани потребности, защото само на основата на едно такова прадоверие то постепенно може да се осмели да се впусне в живота, без страха, че ще бъде погубено.

Странно е, че дълго време ние имахме твърде неясни представи за жизнените условия, необходими на малкото дете; диференцираността и способността за възприемане на кърмачето, както и въздействието на външни влияния върху него бяха до голяма степен подценявани. Впечатляващи в това отношение са изследванията на швейцарския детски лекар Щирниман с новородени. Няколко цитата от неговата книга „Психология на новороденото“: „Някои напълно сериозни трудове… изключват категорично усещането за болка до тестата седмица; че това не е така, установих от моите наблюдения по време на поставяне на инжекции, когато със сигурност можех да предскажа, че при втората инжекция на следващия ден новородените ще заплачат още при дезинфекцията.“ И за паметта: „… съществуват спомени от времето преди раждането: по наблюдения на нашите медицински сестри децата на жени, работещи вечер до късно (сервитьорки и т.н.), често стоят будни чак до полунощ, при това без да плачат, докато деца на жени, работещи сутрин рано, често стават неспокойни към 2–3 часа през нощта. В зависимост от времето за работа и отдих на майката, детето още преди раждането е привикнало към съответния ритъм на движение и покой.“

Очевидно тук има още много за изследване: със сигурност обаче от тези и други наблюдения на Щирниман би трябвало да направим извода, че значително сме подценявали възприятията, усещанията и чувствения живот на новороденото. Грижите за кърмачето, храненето и хигиената дълго време изглеждаха най-важното и напълно достатъчно условие за правилното му отглеждане. Едва със задълбоченото изследване на ранното детство, преди всичко от страна на психоанализата на Фройд и неговите ученици, ние придобихме изцяло нови виждания, допълнени от изследванията на поведенческите науки. На тях дължим знанието за формиращото значение на първите впечатления и ранния опит, и особено за значението на първите седмици от живота.

Действително още Гьоте споделяше същия възглед (Разговор с Кнебел, 1810), казвайки: „Една от основните грешки, които правим, е че твърде малко се посвещаваме на най-ранното възпитание. В него обаче до голяма степен е заложен целият характер, цялото биване на бъдещия човек.“ Но такива интуитивни схващания оставаха единични, без от тях да бъдат извлечени необходимите заключения.