Майн Рид - Ямайски марони

Кейт се държеше великолепно, при все че баща й не се безпокоеше от нейното поведение. Никога не бе му дошло на ум да узнае волята и желанието и във връзка с неговите брачни проекти. Като негова дъщеря тя беше длъжна да му се покорява. Може би го спохождаше и мисълта, че тя беше длъжна да му се подчинява в двоен смисъл, защото той беше едновременно неин баща и господар.

Младата креолка във всеки случай не даваше поводи за недоволство с поведението си. Тя се държеше точно както той желаеше: същата усмихната любезност, която направи толкова добро впечатление на новопристигналия гост, подведе и любящия родител.

Ах, Лофтъс Воуан, вие може би знаете как се отглеждат златните захарни тръстики, вие може би сте голям майстор в кристализацията на захарта, но ония признаци, които издават влеченията на моминското сърце, са нещо твърде тънко, за да можете да ги разчетете!

Обедът мина гладко. След вкусните гозби дойде ред на десерта и върху разтребената трапеза се струпа цялото онова щедро изобилие, което могат да поднесат само страните с тропически климат, където почти всеки вид от растителния свят ражда някакъв плод е вълшебна сладост. Само в тропическите области на Новия свят може да се срещне подобно разнообразие — трапеза, на която богинята Помона е изсипала своя златен рог на плодородието.

Покривката бе вдигната от огледално лъскавата маса и отново стъклениците с искрящо вино я обсадиха. В чест на госта плантаторът не жалеше вината си, които бяха до едно от най-рядко качество. Лофтъс Воуан изживяваше най-високата степен на задоволство.

Точно в тоя час на небосклона се зададе буреносен облак. Той беше съвсем малък и още много далечен, но едно наблюдателно око можеше да забележи как неговата сянка падна над веждите на домакина. Ние всъщност си послужихме е един картинен израз, когато поставихме в небесата и нарекохме облак предмета, който стана причина за засенчването. Буквално казано — предметът имаше получовешка и полуконска фигура, която се движеше по земята; тя се показа недалече от долния край на дългата алея и почна да приближава към господарската къща.

Когато Лофтъс Воуан зърна видението, то още беше далече и все пак не толкова далече, та да не може с просто ако да се различи, че това е човек ма кон.

Тази поява предизвика мигновено въздействие върху плантатора. Челото му се помрачи и той почна да се върти на стола, като хвърляше чести неспокойни погледи към кентавровата фигура, която наедряваше, колкото повече приближаваше.

Привидно загадъчната промяна в държането на г. Воуан можеше да се обясни лесно. Той позна приближаващия се ездач или по-скоро понито. Плантаторът знаеше, че конникът е племенникът му, защото управителят го беше вече уведомил за пристигането на Хърбърт Воуан с „Морска нимфа“.

Известно време безпокойствието у домакина на масата не бе силно изразено. Погледите, които той отправяше навън, бяха бегли и можеха да останат незабелязани от един повърхностен наблюдател. Те наистина се изплъзнаха и на дъщерята, и на госта. Така продължи, докато ездачът спря в началото на отклонението от главната алея и сетне се понесе направо към голямата къща. Тогава вече вниманието й на двамата бе привлечено от странното поведение на г. Воуан. Неговата нервност и безпокойство не можеше да не ги изненада и госпожица Воуан възкликна от недоумение, а контето неволно извика: Гоооподи! — и запита:

— Каакво, нещо не ее в ред?

— Аз! Нищо! — заекна плантаторът. — Малка неприятност само, нищо повече.

— Неприятност, татко! Я погледни там долу — един конник, мъж, млад мъж. Ами че той язди нашето пони, а подире му припка Куоши. Колко забавно! Татко, кой е тоя ездач?

— Пет, седни си на мястото, дъще! — заповяда бащата възбудено и объркано. — Седни си на мястото, моля те! Като пристигне, ще узнаем кой е конникът. Кейт, не е прилично да прекъсваш десерта. Господин Смиджи, ще пийнете ли чаша мадейра с мене?

— С удооволствие — отговори франтът и се обърна към масата, за да поеме чашата.

Кейт изпълни заповедта с неохота. Тя дори малко се поуплаши, не толкова от думите на баща си, колкото от строгия поглед, с който те бяха придружени. Тя не отговори и седна, отправяйки недоумяващ поглед към г. Воуан, който зает с госта, се преструваше, че не я забелязва.

Понито и ездачът се изгубиха, защото се приближиха толкова до къщата, че первазът на прозореца ги скри, но тракането на копитата се долавяше отчетливо и звуците ставаха все по-силни и силни.