Майн Рид - Ямайски марони

— Уви, Хърбърт, вие не знаете. Дори и да бях богата, десет пъти по-богата от вас, повярвайте ми, всичко бих разделила с вас. Но не! Кой знае дали и аз не ще бъда толкова бедна, колкото сте и вие. Ах, горко ми, вие не знаете, но трябва да го научите. Не ще скрия нищо. Знайте, скъпи ми братовчеде, че моята майка е била квартеронка и аз имам смесена кръв. Аз мога да наследя бащиния си имот единствено по завещание, и то само ако се издаде нарочно постановление от парламента. Татко замина, за да уреди именно този въпрос. Дали ще успее или не сега всичко е без значение. Твърде вероятно, той ще ме лиши от наследство, защото аз никога не ще се съглася да стана съпруга на един човек, за когото той ще ми заповяда да се омъжа — никога!

— О, братовчедке — възкликна младежът, очарован от пламенността, с която девойката подчерта своята решителност, — ако склоните да станете моя, не искам и да чуя за никакво богатство. Вашето сърце е съкровището, за което мечтая, то ми е достатъчно. Дори и двамата да сме бедни, няма никакво значение. Аз съм млад. Мога да работя. Ще се боря. Навярно ще намерим приятели, ала и да не намерим, ще минем без тях. Бъдете моя!

— Ваша ще бъда при всички превратности на съдбата! Ваша за цял живот! Завинаги!

Тържествените любовни клетви, които си разменяха двамата братовчеди, бяха прекъснати ненадейно. В нощната тишина и на същото място, където по-рано се бе извършило разбойническото нападение, прокънтяха зловещи звуци.

Пред погледа на Кейт и Хърбърт се разкриваше вече димящата грамада, която нявга беше господарският дом на Гостоприемната планина.

През храстите, които ограждаха пътеката, се виждаха да проблясват остатъци от червена светлина, потреперващи на места със слабо сияние. Докато братовчедите слизаха по склона, прокънтяваха от време на време трясъци от сгромолясващи се греди, повалени от унищожителния огън.

До ушите на двамата бе достигнал и шепот на човешки гласове, какъвто се чува от хора, увлечени в обикновен разговор или поне необхванати от възбуда, която да вещае завършек на онази сцена, която се разигра в плантацията.

Изневиделица относителното спокойствие бе рязко смутено, диалогът на влюбените бе пресечен, разнесоха се звуци от съвършено друго естество: викове на мъже, писъци на жени, изстрели и диви крясъци.

Изглежда цялата олелия идваше от мястото, което само преди няколко часа бе кънтяло от врявата на един хор със също така сатанински тонове.

Кюбина, който вървеше няколко крачки напред, мигновено свърна назад по пътеката и се спря пред влюбените с неспокоен вид.

— Какво ли означава това? — запита Хърбърт, проявяващ също признаци на тревога.

— Разбойниците, господин Воуан! Върнали са се, ако и да не мога да отгатна за какво. Те трябва да са. Познавам този по-дебел от останалите глас. Чувате ли го? То е викът на разбойника Адам. Crambo! Ще го накарам да замлъкне някой ден — не след дълго, може би още тая нощ! О, ето и друг един, още по-силен и див глас. Охо, и него го зная. Това е дяволският рев на Чакра!

— Но защо са се върнали? Те ограбиха всичко, което може да представлява интерес за тях. Какво ги е заставило да се върнат? Няма нищо…

— Има — извика Кюбина с отсечено движение, като че разрешението току-що се е натрапило в съзнанието му. — Там е Йола!

Капитанът на мароните се обърна кръгом, сякаш се готвеше да полети към сражението, чийто шум се бе засилил.

За миг Кюбина се поколеба, макар и не от страх да тръгне напред.

Не! Осени го друга мисъл, която стана причина за неговото двоумение и която той скоро изрази гласно.

— Господин Воуан — обърна се той умолително, — аз ви помогнах да спасите вашата любима. Сега моята е в опасност.

Младият англичанин не се нуждаеше от този призив. Той бе вече освободил ръката си от тази на братовчедка си и се готвеше за действие.

— О, Хърбърт — възкликна младото момиче е израз на силна възбуда, — много е опасно. Не трябва да отивате! О, не ме оставяйте!

Кюбина изглежда почна да съжалява за отправената покана.

— Навярно ще бъде по-добре да не идвате — рече той, без да влага язвителност в думите си. — Има опасност, която вие не бива да делите с мене. Животът ви сега принадлежи на другиго. Не се сетих за това, господин Воуан.

— В очите на този другиго, както и в собствените ми очи — отвърна момъкът, — животът ми не би имал стойност, ако трябва да се покажа страхливец. Храбри Кюбина, сега не мога да ви изоставя. Скъпа ми Кейт, Йола е в опасност, Йола, на която сме задължени и двамата. Ако не беше тя, аз не бих узнал, че ме обичате, и тогава ние двамата…