Майн Рид - Ямайски марони

Същевременно настъпи и критичният момент за двете любещи сърца. При все че братовчедите стояха близо един до друг, техните непредпазливи слова ги бяха отдалечили много повече, отколкото ако ги деляха десет хиляди мили. Външната тъмнина не беше нищо в сравнение с вътрешния мрак. На небето светеха звезди, за да милват окото, от гората долитаха звуци, за да тешат душата, но никаква зорница не озаряваше със своите лъчи на упование кръгозора на техните сърца, никакъв животворен глас не будеше нямата пустота, която тегнеше горчиво над главите им.

В продължение на няколко минути те не размениха дума. Не разговаряха и другарите им по наблюдение. Величествеността на зрелището порази всички и на засенчения фон на небето техните фигури се очертаваха като силуети, черни като канарата, на която бяха застанали.

Те постояха известно време, без да споделят дума или мисъл — толкова близо един до други и така безмълвни, че усещаха дъха си.

И двамата страдаха; мълчанието щеше да продължи да ги сковава, ако не бе настъпило затъмнението, което точно в този миг бе пълно. То ги загърна със своя непрозрачен плащ и не им позволи да се наблюдават един друг.

Непрогледността не продължи много. Скоро затъмнението се превърна в полусянка.

Една подир друга звездите се изгубиха от небесния свод, който побърза да си възвърне лазурната яснота. Създанията на мрака, изненадани от преждевременното завръщане на деня, се спотаиха в плахо мълчание, а небесното божество изскочи победоносно от облака, който го закри за кратко време, и отново разля своя блясък над земята.

Възраждането на светлината завари братовчедите неподвижни, дори не променили стойката си.

Докато траеше тъмата, Хърбърт не се отмести, не отвори уста. След резкия ответ, с който младата креолка показа как болезнено е засегната, не остана място за повече приказки.

Колкото и Кейтиният отговор да огорчи момъка, той все пак не забрави благодарността си към нея, ни изречените клетви, ни дадения горд обет при раздялата. Нима сега щеше да пренебрегне признателността и да потъпче обещанията? Нима можеше да свали от гърдите си копринения спомен, който той скритом носеше?

Наистина, панделката беше само приятелски спомен, чисто и просто проява на внимание между братовчеди. Тя не му даваше повод да смята, че може да я приеме в друга светлина. Сега, повече от друг път, той бе уверен, че лентата няма друго значение.

Кейт не изповяда любовта си към него, тя не изрече слова, които да му дават право да я упреква. От нейна страна не съществуваше отказ, защото нямаше и обещание. Не беше справедливо да я кори, да я дразни безсърдечно, както постъпи.

Нима беше престъпление, че тя обичаше другиго?

Хърбърт сега знаеше, че тя люби другиго, така положително, както че се намира на Дяволската канара. Разстроената картина не оставяше място за съмнения. Позите на участниците в нея обясняваха нейното предназначение — любовна изповед.

Може би коленичилият обожател не бе получил отговор, но лесно можеше да се предположи какъв щеше да бъде той. Самото положение на девойката издаваше съгласие.

Въпреки горчивината на своите размисли Хърбърт се опита да ги заглуши. Той реши, ако е възможно, да превъзмогне болката и върху развалините на своите надежди да възстанови онази връзка, която единствено занапред следваше да съществува между него и братовчедка му — приятелството.

Със свръхчовешко усилие той успя и надмощието на добродетелта над озлоблението, опряна на най-силните влечения на сърцето, укроти за малко духа му и го успокои.

Уви, победата не можеше да бъде трайна. В борбата, в която се хвърли младежът, никой човек не бе възтържествувал. Споделената любов може да завърши с приятелство, но възпрепятствуваната или несподелената — никога.

Хърбърт Воуан беше много млад и твърде неук по сърдечните въпроси, за да е изпитал чувствата, които се стремеше да потисне, иначе би се отказал от безплодните си опити и би се отдал на отчаянието, което неизбежно щеше да последва.

За щастие той навярно не познаваше тези дълбоки истини и се подчини на едно по-благородно решение, без да подозира, че изпълнението му е съвършено неосъществимо.

Докато Хърбърт Воуан размишляваше, светлината отново се появи и постепенно разбули лицето на братовчедка му. Той не можа да устои да не я погледне.

По време на затъмнението образът й бе променил цвета и изражението си. Момъкът забеляза промяната. Тя дори го озадачи. Преди да заговорят и по време на беседата руменина покриваше бузите на девойката, погледът и излъчваше гордост; високомерие, съчетано с всички признаци на предизвикателно безразличие, се излъчваше от нея.