Майн Рид - Оцеола

Като каза това, моята странна доброжелателка се прокрадна към сянката на дърветата и изчезна в тъмната гора.

Бях изпълнил нейния съвет и сега седях на един от големите клони на дъба, скрит сред гирлянди сребрист лишей от очите на всеки, който би дошъл под дървото. Гирляндите, които висяха от по-горните клони, ме обгръщаха като прозрачна завеса и напълно ме скриваха, докато през един малък отвор сред листата аз виждах езерото или поне онази част, която беше осветена от луната.

Отначало ми се стори, че играя някаква смешна роля. В края на краищата историята за враговете ми и приказките, че животът ми бил в опасност, може би бяха плод на болната фантазия на злощастната луда. Хората, чиито сенки видях, може би бяха вождовете, които се връщаха. Те щяха да стигнат до мястото, определено за среща, и като не ме намерят, да се върнат. Тогава какво щях да докладвам в щаба? Цялата работа бе смешна, а можеше да има лоши последици за мене.

Подтикван от тези мисли, аз бях склонен да сляза и да се срещна лице с лице с хората, които и да бяха те.

Но други мисли ме възпряха. Вождовете бяха само двама, а сенките — четири. Вярно е, че към вождовете може да са се присъединили някои от техните приближени, за да бъдат по-сигурни при изпълнението на продажническата мисия. Но бях забелязал, въпреки че сенките преминаха бързо по езерото, че те не са на индианци. Не видях нито индиански наметала, нито пера. Напротив, стори ми се, че на главите им имаше шапки, каквито носят само белите. Тъкмо тези подробности ме бяха накарали да се подчиня с готовност на увещанията на Хай-Юа.

И други обстоятелства ми бяха направили силно впечатление: необикновените твърдения на лудата индианка, това, че знаеше за някои събития, странните намеци за добре познати хора, случката от предишния ден. Всички тези мисли се въртяха из главата ми и ме караха да остана на мястото си поне още няколко минути. Може би щях да бъда освободен от неприятното си положение по-скоро, отколкото очаквах.

Седях неподвижен, Бях затаил дъх и внимателно наблюдавах. Бях наострил уши да доловя всеки, звук.

Напрежението ми не трая дълго. Напрегнатите ми очи видяха гледка, наострените ми уши чуха разказ, който ме накара да изтръпна и който смрази кръвта във вените ми. След пет минути аз се учудвах на това, колко злоба може да крие човешкото сърце — злоба, превишаваща всичко, което бях чел или чувал дотогава…

Четиримата демони се появиха пред очите ми. Лицата им, които ясно различих, думите им, които чух, движенията им, които видях, намеренията им, с които се запознах в този час, напълно оправдават това название.

Те заобиколиха езерото. Видях лицата им едно подир друго, когато изплуваха в лунната светлина.

Първо се появи бледото, изпито лице на Аренс Рингоулд, след това злокобните орлови черти на Спенс, след него широкото зверско лице на побойника Уилямс.

Те бяха четирима. Но кой бе четвъртият?

Сънувам ли? Не ме ли мамят очите? Истина ли е това или видение? Да не съм загубил ума си или само има някаква прилика, или е някой негов двойник? Не, не, не! Не е двойник, а самият той. Черната къдрава коса, жълтокафявата кожа, фигурата, походката — всичко това беше негово. Боже мой! Жълтият Джейк!

Да се съмнявам, че това бе Жълтия Джейк, бе все едно да не вярвам на очите си. Мулатът стоеше пред мене точно такъв, какъвто си го спомнях, макар и с други дрехи и малко наедрял. Но целият му вид и чертите на лицето му бяха същите. Пред мене бе Жълтият Джейк — бившият дървар на нашата плантация.

И все пак как е възможно да е той? И то заедно с Аренс Рингоулд, един от хората, които най-ревностно се готвеха да отнемат живота му по най-жесток начин? Не, не, не! Невероятно, невъзможно! Аз навярно се лъжех. Сигурно очите ми ме мамеха.

Но аз бях убеден, че виждам мулата Джейк. Той стоеше на по-малко от двадесет фута от скривалището ми с лице към мене. Луната го осветяваше с блясък, който почти не отстъпваше на дневната светлина. Можах да видя израза на лицето му и да забележа някогашния зъл поглед в очите му. Да, това бе Жълтият Джейк.

В същото време си спомних, че Черният Джейк настойчиво повтаряше, че го е видял колкото и да го уверявах, че греши, колкото и да му се присмивах. Той не искаше да допусне, че може би е видял, човек, който прилича на мулата. Твърдеше, че е Жълтия Джейк или неговият дух. Той твърдо вярваше и не можах да го разубедя.

Спомних си и други факти — необикновеното държание на Рингоулдовци по време на разговора след вечерята и реакцията на Аренс, когато споменах името на мулата. Тогава само това ми направи впечатление. Но сега какво трябваше да мисля? Пред мен стоеше човекът, когото смятахме за мъртъв, заедно с трима други, които дейно участваха в приготовленията за неговата екзекуция. Единият от тях бе най-жестокият от палачите му, а сега изглежда и четиримата се бяха сдушили. Как можеше да се обясни, от една страна, чудното възкресение, а от друга, одобряването им?