Майн Рид - Оцеола

Настъпи мъртва тишина. Очите на цялото събрание, и на червенокожи, и на бели, се обърнаха към „краля“. Малцина бяха посветени в тайната на неговите намерения. Повечето от присъстващите не бяха сигурни какво ще реши и затова очакваха думите му с тревога.

В този критичен миг хората зад индианския крал се раздвижиха. Те правеха път на някого, който минаваше през редиците им. Явно бе някой знатен човек, тъй като тълпата се отдръпваше почтително, за да му стори път.

След малко той излезе напред — бе млад воин с благороден вид и богато украсени дрехи. Той носеше отличията на вожд. Но те не бяха необходими — във вида и държанието му имаше нещо, което веднага показваше, че е вожд.

Дрехите му бяха богати, без да бъдат лекомислено нагиздени или пъстри. Туниката му — опасана с ярък колан от раковини — падаше изящно. Стегнатите гамаши от аленочервено платно подчертаваха неговата гъвкава походка. Фигурата му бе олицетворение на сила — набита, мускулеста и добре сложена. Около главата му бе завита кърпа с ярки краски. Над челото му се издигаха три черни щраусови пера, които се извиваха назад и с върховете си почти докосваха раменете му. На шията му висяха няколко украшения. Но едно от украшенията биеше най-много на очи. Това бе кръгла златна плочка, на която бяха изобразени лъчи, излизащи от общ център. То представляваше изгряващото слънце.

Лицето му бе обагрено с оранжевочервена боя. Въпреки това неговите благородни черти личаха добре: правилно оформена уста и брада; стиснати тънки устни; челюст, която показва твърдост; слабо орлов нос; високо голямо чело; очи, които също като очите на орела бяха толкова силни, та можеха и в слънцето да се взират.

Като че ли електрически ток премина през присъстващите при появата на този забележителен човек. Всички изпитаха чувства, подобни на чувството на публиката в театъра, когато на сцената излезе голям трагик, когото са очаквали.

Че той е истинският герой на момента, разбрах не от държанието на младия вожд, което бе скромно, а от реакцията на другите. „Действащите лица“, които бяха изиграли своите роли, явно принадлежаха към второстепенните герои. Този бе човекът, когото всички очакваха. Хората се раздвижиха. Понесе се шепот. През тълпата премина вълна на възбуждение, а после едновременно, като че от едно гърло, прозвуча името „Оцеола“!

Да, това бе Оцеола 54 54 Оцеола — значи Изгряващото слънце на езика на семинолите. Б. авт. — Изгряващото слънце, чиято слава бе достигнала и до най-отдалечените кътчета на страната, чието име бе предизвикало такъв интерес сред кадетите от академията и извън академията, по улиците и в модните приемни — навсякъде. Именно той се бе появил така неочаквано сред вождовете.

Няколко думи за този изключителен млад човек.

Той се бе издигнал изведнъж от обикновен боец до младши вожд, почти без привърженици, а след това беше спечелил като по чудо доверието на народа. В момента Оцеола бе надеждата на партията на патриотите, духът, който ги въодушевяваше да се съпротивяват. Влиянието му растеше ежедневно. Едва ли има название, което би му подхождало повече.

Ако неговите сънародници не бяха го назовавали винаги с това име, човек можете да си въобрази, че той нарочно го е избрал. В името му имаше нещо пророческо, тъй като по това време той наистина бе изгряващото слънце за семинолите. Така гледаха те на него.

Забелязах, че пристигането му силно повлия на бойците. Той може би бе присъствал тук целия ден, но до този миг не бе се показал сред вождовете. С появяването му плахите и колебливите станаха по-сигурни. Вождовете-предатели се свиха пред погледа му. Забелязах, че братята Оматла и даже свирепият Луста Хаджо го гледаха смутени.

Освен червенокожите имаше и други, на които подейства неговото неочаквано появяване. От мястото, където стоях, виждах лицето на пълномощника. Забелязах как то изведнъж побледня и как по него премина израз на раздразнение Явно бе, че за него Изгряващото слънце не бе добре дошъл. Думите му, отправени набързо към Клинч, достигнаха до ушите ми. Стоях близо до генерала и не можех да не ги чуя.

„Виж ти беда! — промърмори той ядосано. — Ако не беше той, щяхме да успеем. Надявах се да ги накарам да се съгласят, преди да пристигне. Нарочно му съобщих погрешен час, но и това не помогна! Дяволите да го вземат. Ще разубеди всички. Виж, шепне нещо на Онопа и старият глупак го слуша като дете. Какъвто си е, ще го послуша като голямо дете. Свърши се, генерале! Ще трябва да се бием.“