Майн Рид - Оцеола

Нищо не казахме когато видяхме земята. Но представителите на Съединените щати ни накараха да подпишем документ, което вие казвате, означавало че сме съгласни да се преместим. Ние смятаме, че не сме направили нищо подобно. Заявихме само, че харесваме земята и че когато се върнем, народът ще реши. Дотук стигаха нашите пълномощия.

Вашата реч е добра, но моят народ не може да каже, че е съгласен да си отиде. Хората са на различно мнение. Трябва да им се даде време да помислят. Сега не могат да се съгласят. Сега те не са готови да отидат. Ако устните им казват «да», сърцата им крещят «не» и ги наричат лъжци. На нас не ни е нужна чужда земя. Защо ни е тя? Ние обичаме земята си и сме щастливи тук. Ще разбием сърцата си, ако изведнъж ги откъснем от родните домове, с които те са свързани. Не можем да се съгласим да отидем. Ние няма да отидем.“

След това говори един от вождовете, които бяха за преселването. Това бе Оматла, един от най-влиятелните в племето. Подозираха го, че е „в съюз“ с официалния представител. Речта му имаше миротворен характер. Той препоръчваше на червенокожите си събратя да не създават трудности, а да постъпят като честни хора и да се съобразяват с договора от Оклауаха.

Явно бе, че вождът се въздържа. Той се страхуваше да покаже открито, че подкрепя плановете на пълномощника, страхуваше се от отмъщението на бойците-патриоти. Те го изгледаха намръщено, когато стана да говори. Арпиуки, Кое Хаджо и други често го прекъсваха.

В този дух, но по-смело говори и Луста Хаджо (Черната глина). Той добави много малко. Но неговата самоувереност възстанови самочувствието на предателите и доброто настроение на пълномощника, който бе започнал да показва признаци на раздразнение и нетърпение.

След това от противната партия стана да говори Холата Мико, тих благороден индианец, един от най-почитаните сред вождовете. Здравето му беше лошо, което личеше от вида му. Затова речта му бе по-миролюбива, отколкото можеше да се очаква. А бе добре известно, че той е един от твърдите противници на преселването.

„Дойдохме днес, за да поговорим с вас. Ние всички сме сътворени от великия баща и всички сме негови деца. Ние всички сме деца от една и съща майка, откърмени сме от една и съща гръд, затова сме братя и като братя не трябва да се караме и да се горещим един против друг. Ако кръвта на някой от нас бъде пролята от удара на друг, то земята ще бъде осквернена и ще призове високо за отмъщение, където и да е станало това. Тя ще разсърди Великия дух и той ще ни изпрати гръмотевици. Не съм здрав. Нека говорят другите, които са по-силни, нека те кажат какво мислят.“

Един след друг неколцина вождове станаха и изказаха мнението си. Онези, които бяха за преместването, говореха в духа на Оматла и Черната глина. Това бяха Охала (Големият воин), братята Итоласе и Чарлз Оматла и неколцина други по-незначителни вождове.

Против тях говореха патриотите Акола, Яха Паджо (Лудият вълк), Еча Мата (Водната змия), Пошала (Джуджето) и негърът Абрам. Абрам бе един от старите бегълци от Пенсакола — сега вожд на негрите, които живееха с племето микосоки 53 53 Микосоки — или племето на „Червената пръчка“ бе най-голямото и най-войнолюбивото в нацията. Управляваше го непосредствено главният вожд Онопа, обикновено наричан Миконопа. Б. авт. и един от съветниците на Онопа, над когото имаше голямо влияние. Той говореше английски свободно. На настоящия съвет, също както по-рано в Оклауаха, той бе главният преводач на индианците. Абрам бе чистокръвен негър с дебели устни, изпъкнали скули и с всички други физически особености на неговата раса. Той бе смел, хладнокръвен и мъдър. И макар да бе от чужда раса, той остана докрай верен на народа, който го беше удостоил с доверието си. Речта му бе кратка и умерена, но въпреки това от нея лъхаше твърда решителност да се съпротивява на волята на пълномощника.

„Кралят“ не бе още говорил. Пълномощникът сега се обърна към него. Онопа бе едър, набит мъж, обикновен на вид, но не без осанка на достойнство. Той не бе много умен, нито голям оратор. Макар и да бе главният „мико“ на нацията, влиянието му над воините бе по-малко от това на неколцина по-незначителни вождове. Затова в никакъв случай не можеше да се гледа на неговото мнение като на задължително за другите. Но тъй като беше номинално „мико-мико“ или вожд над вождовете, а в действителност глава на най-голямото племе — микосоките, неговият глас щеше по всяка вероятност да наклони везните на една или друга страна. Ако се обявеше за преселване, патриотите може би щяха да се отчаят.