Майн Рид - Оцеола

Докато стояхме на брега и бездействахме, имахме достатъчно време за размишления. Стана ни ясно защо мулатът бе потърсил убежище във водата. Ако се беше опитал да избяга през полята, кучетата щяха да го разкъсат или пък преследвачите щяха да го настигнат, тъй като мнозина бягаха по-бързо от него. Малцина обаче плуваха по-бързо от Жълтия Джейк и той добре знаеше това. Поради тази причина бе предпочел водата пред гората. И наистина сега имаше по-големи възможности да избяга. Но в края на краищата струваше ни се, че той няма да успее да се спаси. Островът, към който се бе отправил, се намира на около половин миля от брега, но зад него се простира водно пространство, широко повече от миля. Той щеше да достигне до него преди преследвачите. А после? Дали възнамеряваше да остане там с надеждата да се укрие в храстите? Островът, голям няколко акра, бе покрит с гъста гора от големи дървета. Някои растяха близо до брега. Клоните им, украсени със сребриста тиландзия 20 20 Тиландзия — паразитно растение. Б. пр. се свеждаха над водата. Но какво от това? Мечка или подгонен вълк можеха да намерят убежище там, но не и роб, извадил нож срещу господаря си. Не! Не! Ще претърсят всяка педя от храсталака. На острова нямаше къде да се скрие.

Може би имаше намерение само да отпочине там и като си поотдъхне, да поеме отново по водата към отсрещния бряг. Един добър плувец би могъл да направи това, но мулатът едва ли щеше да успее. Нагоре и надолу по реката сновяха лодки и пироги. Бяха отишли вече да ги викат и много преди той да успее да пресече голямото разстояние, поне половин дузина лодки щяха да порят водите след него. Не, не можеше да избяга нито на острова, нито по водата зад острова. Щяха да го хванат. Така си мислеха зрителите, които наблюдаваха преследването от брега.

Напрежението нарасна, когато плувците наближиха острова. Така е винаги, когато приближава развръзка. Развръзката наистина наближаваше, но тя се оказа съвсем различна от тази, която очаквахме.

Всички очакваха да видят как беглецът ще достигне острова, как ще се изкачи на брега и ще изчезне сред дърветата. Очакваха да видят как преследвачите ще излязат на сушата по петите му и може би да разберат по виковете им, че са го хванали, преди да успее да прекоси гората и да навлезе във водата от другата страна на острова.

Зрителите очакваха такава развръзка, която не можеше да закъснее, тъй като сега мулатът бе наближил брега. Няколко замаха и той щеше да бъде на острова. Той плуваше с черната сянка на дърветата. Клоните сякаш надвисваха над главата му. Струваше ни се, че е достатъчно да вдигне ръце, за да се хване за тях.

Главната група на преследвачите бе все още на петдесет ярда след него, но неколцина, минали напред, се намираха на половината на това разстояние. От мястото, гдето гледахме, ни се струваше, че те бяха още по-близо до беглеца. Смятахме, че плуват вече до него и че всеки миг ще го хванат.

Развръзката наближаваше, но тя не бе такава, каквато я очаквахме. Преследването свърши по съвсем друг начин. Едва ли бе минало и през ума на беглеца, че съдбата му готви такъв близък и ужасен край — край, какъвто напълно заслужаваше.

Плувецът прекосяваше вече тъмния сенчест пояс край брега. Мислехме, че следващия миг ще навлезе сред дърветата, когато внезапно той се обърна. Пое курс край брега на острова. С учудване наблюдавахме тази маневра. Не можехме да си я обясним. Явно, това даваше предимство на преследвачите, които заплуваха напряко, за да го пресрещнат. Какви бяха причините? Дали не бе успял да намери подходящо място да излезе на сушата? Дори и да беше така, можеше да се хване на клоните и да се добере до брега.

Изведнъж разбрахме отговора на нашите въпроси. Оказа се, че кафявият дървен ствол, който плуваше по водата близо до брега, не е неодушевен, че той е жив и се движи. Пред очите ни той доби форма на голям гущер — това беше отвратителен алигатор!

Кокалестите му челюсти се отваряха широко. Той вдигаше високо назъбената си опашка. Само туловището му беше във водата. Той се накланяше ту на едната, ту на другата страна, вдигнатата опашка удряше водата от време на време, вдигайки пръски като водоскок. Дрезгавият му рев отекваше от далечните брегове и езерото потрепваше от него. Горските птици пърхаха и тревожно писукаха. Бели жерави излитаха с писъци във въздуха. Зрителите стояха ужасени. Преследвачите се спряха във водата. Само един самотен плувец продължаваше да се бори — човекът, който плуваше, за да спаси живота си. На него се спряха очите на алигатора. Защо именно на него, а не на другите? Те всички се намираха на еднакво разстояние от алигатора.