Майн Рид - Оцеола

— Благородна жена!

— Шт! Наблизо са! Чувам тропота на конете. Един, два, три — сигурно са те. Ето там! Гледайте!

Погледнах към указаната посока. Малка група конници, всичко шестима на брой, се появи от гората и бързо препусна към поляната. Веднага щом излязоха на открито, те пришпориха конете си в галоп и с високи викове бързо се втурнаха към лагера. Когато стигнаха там, те изгърмяха с пушките си във въздуха и после продължиха да яздят, като надаваха викове.

Видях, че са бели. Това ме изненада. Но това, което ме удиви, бе, че ги познавам. Най-малкото, знаех ги в лице. Сред тях познах неколцина от най-долните отрепки на нашето поселище.

Очакваше ме друга изненада, когато ги разгледах по-внимателно. Един от тях познавах още по-добре. Отново Аренс Рингоулд!

Едва бях се съвзел от третата изненада, когато последва четвърта. Хората от лагера — негри и ямаси — изглежда бяха в ужас от лъжливата атака, разпръснаха се и се скриха в храстите. Те викаха и стреляха, докато отстъпваха, но също като нападателите те стреляха във въздуха. Загадка на загадките! Какво ли значи всичко това?

Щях да попитам Оцеола, но забелязах, че другарят ми бе зает със собствените си работи и не желаеше да го безпокоя. Видях, че се занимава с пушката си — проверяваше мерника.

Отново обърнах очи към поляната и видях, че Рингоулд бе близо до мястото, където стоеше сестра ми, и точно спираше коня си. Чух го да се обръща към нея на име и да я поздравява. Той сякаш имаше намерение да слезе от коня си и да се приближи към нея пеша. В същото време хората му галопираха из лагера, крещяха свирепо и гърмяха с револверите си във въздуха.

— Дошъл е последният му час — промълви Оцеола, като се плъзна край мене, — Той отдавна заслужи това, което ще го сполети. Най-после часът настъпи. — С тези думи той излезе на откритото.

Видях го да вдига пушката си. Той насочи дулото към Рингоулд и в следващия миг над лагера прозвуча гръм.

От устата на Оцеола се разнесе пронизителният възглас „ка-ха-куине“ — когато конят на плантатора скочи напред без ездач. Видяхме Рингоулд да се гърчи на тревата.

Останалите нададоха викове на ужас. С уплаха и изненада, изписана на лицата им, те с галоп се върнаха в храстите, без дори да се спрат и да продумат на ранения си водач и без да се опитат да стрелят към човека, който го бе ранил.

— Не се прицелих добре — каза Оцеола с необикновено спокойствие. — Все още живее. Той и близките му ми причиниха много страдания. Да, много неправди изтърпях, иначе може би щях да му подаря живота. Но не, ще изпълня клетвата си. Той трябва да умре!

Като каза това, Оцеола се втурна към Рингоулд, който бе станал на крака и бързаше към храстите с надежда да избяга.

Див крясък се чу от устата на ужасения нещастник, когато видя, че отмъстителят е по петите му. Гласът му прозвуча за последен път.

С няколко скока Оцеола се намери до него; дългото острие блесна за миг във въздуха и ударът бе толкова бърз, че човек едва можеше да го забележи.

Ударът бе съдбоносен. Колената на ранения изведнъж се препънаха и той се строполи безжизнен. Тялото на мъртвия остана свито така, както падна.

— Четвъртият и последният от неприятелите ми — каза Оцеола, като се върна при мене. — Последният, които заслужаваше отмъщението ми и на когото се бях заклел да отмъстя.

— А Скот? — попитах аз.

— Той бе третият. Той бе убит вчера от същата тази ръка. До този миг се борих, за да си отмъстя. Отмъстих. Мнозина от вашите загинаха. Удовлетворен съм. Отсега нататък…

Оцеола замълча.

— Отсега нататък? … — попитах аз неволно.

— Все ми е едно кога ще ме убият.

Като изрече тези странни думи, Оцеола се отпусна върху един пън и закри лицето си с ръце. Разбрах, че не очаква да кажа нищо.

В гласа му имаше тъга, сякаш някаква голяма мъка тегнеше на сърцето му, мъка, която не можеше да бъде нито овладяна, нито облекчена. Същото бях забелязал и по-рано. Реших, че той би предпочел да остане сам и затова безмълвно се отдалечих.

Миг след това аз прегърнах скъпата си сестра. А Джейк утешаваше Вайола в своите черни обятия.

Старият му съперник не се виждаше наблизо. По време на лъжливото нападение той също като последователите си бе изчезнал от поляната. По-голямата част от хората скоро се върнаха, но когато потърсиха Жълтия вожд, не го намериха никъде в лагера. Отсъствието му възбуди подозрения у Оцеола, който отново бе възвърнал своята енергия. Със сигнал бяха свикани всички бойци и те се приближиха с галоп.