Майн Рид - Оцеола

Те спряха наблизо и започнаха да копаят. Боже мой! Живи ли ще ни погребват?

Това бе първата ми мисъл и в такъв случай смъртта, която ни очакваше, бе ужасна. Но и този път не отгатнах. Бяха решили да понесем друга, още по-ужасна съдба. Мъжете работеха безмълвно и тържествено като гробари. Мулатът ги ръководеше. Той бе в повишено настроение. От време на време ни подвикваше подигравателно и се хвалеше, че умело ще изпълни ролята си на палач.

Жените и диваците бойци се тълпяха наоколо и се смееха на шегите му или пък сами отправяха подигравки, при които всички избухваха в крясъци и демоничен смях. Струваше ни се, че се намираме в ада, сред тълпа от кикотещи се дяволи, които се наслаждават на нашите мъки.

Забелязахме, че неколцина от мъжете бяха семиноли. Те бяха индианци, но с по-тъмен цвят на кожата — почти черни. Принадлежаха на племето ямаси — раса, покорена от семинолите и частично претопена от тях. Но повечето от хората бяха черни негри, самбо и мулати, потомци на испанските марони 110 110 Марони — избягали роби, в Западните Индий и Гвиана, активно подпомагали въстанията на робите. Б.пр. или „бегълци“ от американските плантации. Броят на бегълците бе доста голям. Чух някои от тях да говорят английски. Сигурно сред пъстрата тълпа е имало и от моите роби, макар че никой от тях не се приближи. А аз виждах лицата само на тия, които се надвесваха над нас.

След около половин час копачите свършиха работата си. Извадиха коловете, към които бяхме привързани, и ни замъкнаха при изкопите. Веднага щом ни вдигнаха, аз обърнах очи към лагера, но сестра ми не бе там. Вайола също я нямаше. Бяха ги прибрали в палатките или ги бяха завели зад храстите.

Доволен бях, че ги няма. Щяха да им спестят ужасната сцена макар да не вярвах, че чудовището ги е закарало на друго място, за да не гледат.

Пред нас, изкопани дълбоко в земята, зееха две черни дупки. Не бяха гробове или ако бяха гробове, то нямаха намерение да ни погребват в легнало положение.

Формата им бе необикновена, така както бе необикновена целта, за която ги бяха приготвили.

Скоро щяхме да узнаем предназначението им.

Заведоха ни до края на дупките, сграбчиха ни за раменете и ни блъснаха вътре. Те бяха достатъчно дълбоки и ни стигаха до брадите, когато се изправихме в тях. После нахвърлиха пръст и я утъпкаха около нас. Нахвърлиха още пръст, докато се закриха раменете ни и само главите ни останаха да стърчат над земята.

Положението беше смешно и ние може би щяхме да се смеем, ако не се намирахме в собствените си гробове.

То предизвика бурен смях сред демоничните зрители.

А после? Това ли бе краят на цялата работа? Дали щяха да ни оставят да загинем така, мъчително бавно, от глад и жажда, докато времето сложи край на съществованието ни? О, какви дълги часове на мъка ни очакваха!

Дълги дни на жестоки мъчения щяха да изминат, преди да ни напусне последната искрица живот, дни на ужас и… Но не! Те не бяха свършили с мъченията!

Не! Смъртта, която си бяхме въобразили, че ни е отредена, изглеждаше твърде лека за чудовището-мулат. Изворът на неговата омраза не беше се изчерпал. Той беше приготвил други, още по-непоносими мъчения.

— Карахо! Добре! — извика той, докато се възхищаваше от изобретението си. — По-добре така, отколкото вързани на дърво! Няма опасност от бягство! Карахо, не! Донесете огън!

Донесете огън! Огън значи щеше да бъде последното мъчение. Чухме страхотната дума. От огън щяхме да умрем!

Ужасът ни бе стигнал връхната си точка. Повече не можеше да се ужасим, дори когато видяхме да носят съчки и да ги поставят в кръг около главите ни, дори когато видяхме, че запалиха сухите дърва, дори когато червеният пламък избухна и се разгоря, когато почувствахме жестокия зной по главите си, които скоро щяха да се овъглят като пръчките.

Не, повече не можехме да страдаме. Агонията ни бе непоносима. Ние мечтаехме смъртта да ни спаси. Единственото нещо, което успя да увеличи болките ни, бяха виковете, които се чуваха от другия край на лагера. Даже в тези тежки часове можахме да разпознаем гласовете на сестра ми и Вайола. Безмилостното чудовище ги бе довело, за да бъдат свидетели на нашата екзекуция! Ние не ги видяхме, но дивите им вопли показваха, че присъстват на страхотната сцена. Огънят ставаше все по-силен и по-силен, все по-близко и по-близко лижеха пламъците. Чувах как от допира с огъня косата ми се пърлеше и пращеше.

Зави ми се свят. Дърветата пред мене започнаха да се люлеят, земята да се върти. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне от болка. Чувствата ми ме напуснаха.