Майн Рид - Оцеола

Скоро след това редниците Спраг и Томас се появиха в същото състояние. Това, което те разказаха, съвпадаше със сведенията, които донесе Кларк: командата на майор Дейд била нападната от ин-дианци, разбита и унищожена до човек. От целия отряд, който неотдавна бе напуснал форта с дързост и вяра в своята сила и с надежда, че скоро ще се покрие със слава, те били единствените, останали живи.

Разказът им от край до край бе верен. Другарите им — на брой 106 души — бяха загинали по бреговете на Амазура. Вместо лаври бяха намерили надгробни кипариси.

Тримата оцелели участници в похода били повалени на бойното поле и индианците ги взели за убити. Те се престорили на мъртви и по-късно успели с пълзене да напуснат мястото на боя и да се върнат във форта. По-голямата част от пътя си Кларк бе изминал, влачейки се по ръце и колене, изминавайки така 60 мили със скорост една миля на час.

Разгромяването на отряда на Дейд нямаше равно на себе си в историята на индианската война. Нито една друга подобна битка не бе толкова съдбоносна за белите, които участваха в нея. В този случай те бяха напълно унищожени — двама от тримата ранени войника, които бяха оцелели, скоро след това умряха от раните си.

При това индианците не са били по-многобройни. Но те са проявили по-голяма хитрост и по-голямо познаване на военната тактика.

Отрядът на майор Дейд бил нападнат скоро след като прекосили река Амазура 104 104 Амазура — или Ойтлакучи, както я наричат семинолите. Б.авт. . Нападението било извършено на място, сравнително открито — рядка борова гора — така че индианците всъщност не са имали по-изгодни позиции. Нито пък е доказано да са били значително по-многочислени от унищожената войска — численото им превъзходство е било незначително, не повече от едно към две. Във военните действия срещу индианците белите смятаха това съотношение за благоприятно.

Мнозина от индианците се появили на полесражението на коне, но те останали далеч от обсега на пушките и само пешеходците взели участие в действията. Всъщност те извоювали победата толкова бързо, че не станало нужда конниците да нападат. Първият залп бил така смъртоносен, че хората на Дейд били напълно объркани — те не могли да се оттеглят, защото били обградени от индианските конници, които преграждали пътя им за бягство.

Дейд и повечето от офицерите паднали още при първия залп. Оцелелите нямали друг избор, освен да се бият. Опитали се да направят прикритие, като изсекли дърветата и ги наредили в триъгълник, но непрестанният огън на индианските пушки не им позволил да довършат работата си — те не успели да издигнат стените дори до височината на гърдите си. Оцелелите след първата атака се оттеглили зад несигурното прикритие и там падали един след друг под точния огън на врага. Скоро и последният войник паднал безжизнен. Битката свършила.

Когато по-късно нашите войски посетиха мястото на боя, намериха оградения триъгълник пълен с мъртъвци, натрупани един върху друг, така както са падали и издъхвали — напреко, един до друг, във всички възможни положения.

По-късно мнозина разправяха, че индианците измъчвали нечовешки ранените и ужасно обезобразявали мъртвите, което не е вярно. Като изключим тримата, които избягаха, не е имало ранени, които индианците да измъчват. Колкото до обезобразяването, имаше един-два случая, но сега се знае, че е било дело на избягали негри, които си отмъщавали за лични обиди.

Няколко трупа се оказаха скалпирани, но знае се, че това е стар индиански военен обичай. Понякога дори и белите, освирепели от битката, вършат същото.

Аз бях един от хората, които по-късно посетиха бойното поле, където извършихме инспекция по нареждане на главнокомандващия и нашият официален доклад е най-достоверен документ за държането на победителите. Той гласи следното:

„Майор Дейд и неговият отряд са били унищожени сутринта на 28 декември на около четири мили от лагера, където са прекарали предишната нощ. Те са се движели в походна колона, когато под прикритието на високата трева и малки палмови дръвчета многоброен враг ги нападнал. Завързала се ожесточена ръкопашна схватка с приклади, ножове и байонети. При втората си атака индианците използвали против нашия отряд мускетите, които взели от мъртвите и ранените. Кръстосан огън покосил редиците на артилеристите. Врагът пленил оръдията — индианците начупили лафетите и ги изгорили, а самите оръдия блъснали в едно езеро. В боя участвали и много негри. Индианците не взели никакви скалпове. Затова пък негрите със сатанинска жестокост промушили гърлата на всички онези, чиито викове и стенания показвали, че още живеят.“