Майн Рид - Оцеола

Търговецът, двама млади офицери, няколко войници и цивилни лежаха мъртви на пода: всеки един от тях имаше по няколко рани.

От всички най-много биеше на очи трупът на правителствения пълномощник. Той лежеше по гръб. Лицето му бе покрито със съсирена кръв, а униформата му бе разкъсана и окървавена. В тялото му бяха изстреляни шестнадесет куршума. В лявата част на гърдите му имаше друга, по-ужасна рана, нанесена с нож, чието острие бе пронизало сърцето му.

И сам можех да се досетя кой бе нанесъл тази рана, дори без разказа на един жив очевидец. Една негърка — готвачка, която се бе потулила зад шкафа, сега излезе от скривалището си. Тя бе видяла всичко и познаваше Оцеола. Той ръководел нападението и последен напуснал полесражението. Негърката го видяла да нанася последния удар, преди да си тръгне — без съмнение, за да изпълни клетвата, която бе дал.

След кратко съвещание се реши да ги преследваме, което бе извършено с голяма предпазливост, но както и по-рано, преследването се оказа безплодно. Не можахме да открием следите на неприятеля.

Тъжният край на коледните празненства бе помрачен още повече от слуховете, които скоро достигнаха до форт Кинг. Става въпрос за събитието, което после стана известно под названието „разгромът на Дейд“.

Новината бе донесена от един индианец, пратеник на приятелски настроените племена. Тя бе толкова неочаквана, че отначало я приехме с възгласи на недоверие.

Другите индиански куриери обаче, които непрестанно пристигаха, потвърждаваха съобщението от първия пратеник, докато цялата история, колкото и невероятна да изглеждаше, бе приета като истина. Тя бе вярна във всичките си романтични и кървави подробности. Този път войната бе започнала сериозно. Нейното начало бе съвсем необикновено както по своя характер, така и с кървавите си последствия.

Предполагам, че историята на тази битка ще бъде донякъде интересна за читателя и затова ще я предам.

Още в началото на моя разказ споменах, че в армията на Съединените щати имаше един офицер, който твърдеше, че „може да премине през целия резерват на семинолите, охраняван само от един ефрейтор“. Този офицер бе майор Дейд.

Скоро на майор Дейд се удаде да докаже своята военна смелост, макар и охраняван не само от един ефрейтор. Резултатът от неговия опит бе трагичен и представляваше тъжно различие с хвалбите, които той така лекомислено бе изрекъл.

Необходимо е да кажем няколко думи за местността, за да разберем по-добре как се случи злощастното произшествие.

На западния бряг на полуострова Флорида се намира заливът Тампа, наричан от испанците Еспириту Санто. На брега на залива се издигаше форт Брук — укрепено място, подобно на форт Кинг. Той се намираше на около деветдесет мили южно от нас. Това бе една от военните крепости, изградени по границата на индианския резерват — седалище на войски, хранилище на провизии, а така също и склад на храни, които пристигат от пристанищата на мексиканския залив.

В момента на избухването на враждебните действия там бяха настанени около двеста войника — главно артилеристи и малък отряд пехотинци.

Скоро след безплодните съвещания във форт Кинг генерал Клинч нареди на тези войски или на част от тях да се отправят към нас и да се присъединят към главната армия.

В изпълнение на заповедта сто войника с необходимия брой офицери потеглиха към форт Кинг. Майор Дейд командуваше отряда.

Те бяха поели от форт Брук на Бъдни вечер 1835 година с висок дух, надявайки се, че могат да срещнат индианския неприятел и в битка да спечелят лаври. Блазнела ги мисълта, че това ще е първата битка в тази война и спечелвайки я, те ще си спечелят име и слава. Те изобщо не се съмнявали в своята победа, а мисълта за поражение и наум не им идвала.

Знамената гордо се развявали, барабаните весело гърмели, ехтели топовните салюти и овациите на другарите, които оставили във форта, когато затръбили за тръгване и отрядът се отправил в поход. Съдбоносен поход, от който му било писано никога да не се върне!

Точно седем дни по-късно — на 31 декември — пред портата на форт Кинг се появи човек, който лазеше по ръце и крака. От изпокъсаните му дрехи едва личеше, че е облечен в униформата на войник, редник от отряда на Дейд. Дрехите му, напоени от водата на потоци изцапани от калта на мочурища, бяха покрити с прах и обагрени с кръв. Войникът бе тежко ранен на пет места — в дясното рамо, в дясното бедро, близко до слепоочието, в лявата ръка и в гърба. Той бе блед, изтощен, измършавял като скелет. Другарите му едва го познаха, когато съобщи със слаб, треперещ глас, че е „редникът Кларк от втора артилерийска дружина“.