Майн Рид - Остров Борнео

Внезапно почувстваха земя под краката си.

Усетиха, ме водата под тях е само няколко педи.

Полутъмнината улесняваше приближаването на капитана и неговия верен кърмчия, които се провираха като сенки между гъстите клони на смокинята.

Скоро намериха наблюдателен пост, отдето ясно виждаха какво става на платформата.

Клетият баща забеляза сцена, която дълбоко развълнува душата му!

Неговото момиче, което му се стори в сумрака смъртнобледо, лежеше на платформата с разчорлени коси и изпокъсани дрехи.

Не се виждаше дали очите му са затворени, но изглеждаше, че бедното създание бе мъртво — само едно безжизнено тяло можеше да остане спокойно и неподвижно в такава обстановка.

Спряха за момент и се огледаха. Недалеч забелязаха твърда земя.

Това бе островче, което едва се издигаше над водата, покрито с кичести дървета, приличащи много на индийските смокини и банани.

Между тях имаше едно, което се отличаваше от другите с дебелото си стъбло и множеството клони.

Откъм неговите листа идваше странния шум, който направляваше плувците. Нямаше съмнение, че тук бе жилището на орангутана!

Капитан Редууд стисна здраво пушката.

Даде знак на малаеца да го последва.

И тръгна към дървото.

След малко обсадителите бяха сред многобройните разклонения на банана. Дебелата сянка на кичестите клони бе станала още по-дебела поради натрупаните сухи клони да самия връх на дървото.

Лало малаецът веднага разбра, че това е гнездото на миаса ромби.

Дървото не бе много високо, но се оказа твърде широко разклонено. Платформата, дето се намираше гнездото, не бе по-висока от седем метра. Тя се състоеше от преплетени клони, покрити с дебел пласт листа и сухи треви.

Около момичето стояха три космати същества, с човешки форми. В най-едрото капитанът позна похитителя на своето дете. По-дребната космата персона имаше закръглени форми, изглежда това бе съпругата на грамадното четириръко същество. Третото бе високо около четиридесет и пет сантиметра — това бе новороденото, вряканията на което направляваха капитана и Лало при прекосяването на езерото.

Старата мъжка маймуна, уморена вероятно от борбата с крокодила и влаченето на лова, се бе подпряла на един клон и изглеждаше заспала.

Другите непрестанно се движеха: майката ту вземаше своето малко и смешно го галеше, ту го оставяше да си играе около неподвижното тяло на младата пленница.

Сцената бе фантастична, нечувана.

Капитан Редууд се взира няколко мига, сетне бързо напълни пушката си и се прицели в бащата, смъртта на когото желаеше най-много.

След секунда куршумът щеше да се отправи към гърдите на заспалия гигант, ако Лало не бе хванал за ръката забравилия се от мъка баща.

— Почакай, капитане! Остави тая работа на мен. Стрелите ще бъдат по-удобни от куршумите. Миасът няма да падне след първия гърмеж, а само ще се събуди. Намазаната с отрова стрела лети тихо и бързо!

Възраженията на стария приятел бяха верни.

Макар да се лишаваше от удоволствието сам да отмъсти за своето дете, капитанът предостави на своя кърмчия унищожаването на тези чудовища.

Лало отиде на клона, от който капитанът слезе, и хвърли поглед на сцената отсреща.

Прицели се в устата на жертвата и пусна стрелата, която бръмна и се понесе със светкавична бързина.

В здрача, който обгръщаше гнездото на грамадната маймуна, не се видя, не се чу каквото и да било.

Стрелата бе отнесла своята смъртоносна отрова с крилата на вампир.

До ушите на ловците достигна само глухото ръмжене на маймуната, почувствала острието на стрелата, която бе взела за комар или стършел.

Тя протегна лапата си, за да го пропъди.

„Малката клечка“, която се счупи между пръстите й, й се стори може би нещо странно, но не до такава степен, та да я отвлече от сладкия сън. И на следващите убождания не обърна голямо внимание.

След няколко мига чудовището с червеникавата козина се тръшна на платформата — краката му започнаха да треперят и неговият сладък сън се превърна в сън, от който никога нямаше да се пробуди.

Скоро до него се изтегна и неговата съпруга, на която отровата подейства по-бързо.

За малкото миасче бе достатъчна само една стрела. Като видя, че бащата и майката са мъртви, Лало даде знак на капитана и двамата се спуснаха към платформата.

Редууд коленичи пред тялото на скъпото си дете, сложи ухото си на сърцето му и изпика с развълнуван глас: