Майн Рид - Остров Борнео

Ехото отекна в околността.

Въпреки болезнения топ на този вик, той прозвуча радостно за слуха на юношите. Те се почувстваха спасени и бързо излязоха от скривалището си.

За миг страшните очи на чудовището се спряха върху тях. От дълбоките орбити сякаш изскочиха светкавици.

Гневът му пламна отново.

То започна да ръмжи.

Спусна се от дървото и се хвърли към Елена.

Муртаг, който продължаваше да надава викове, Се помъчи да я защити.

Хенрих натисна спусъка, но от пушката не изхвръкна дори искра.

Фитилът се бе овлажнил при преминаването през гората и не можа да се запали. Момчето стисна пушката за цевта и се помъчи да разбие с приклада черепа на маймуната.

Един, два, три удара по главата, покрита с дълга червена коса, но преди да бе нанесен четвъртият удар тя се разтърси, чудовището протегна бързо дългата си ръка, привлече младото момиче до косматите си гърди и започна да се катери по дървото.

Нито виковете, нито стоновете, нито заплахите — нищо не можеше да спре ужасния похитител.

Хенрих успя да хване маймуната за единия крак и я свлече няколко педи, но със силен удар тя го замая и той падна на земята.

Като се опомни, чу отчаяните викове на Елена.

Имаше усещането, че потъва в кошмарен сън.

Обърна поглед нагоре и видя сестра си в прегръдките на маймуната, която продължаваше да се катери към пърха на дървото.

Не може да се опише отчаянието на бедния Хенрих, когато видя, че не е в състояние да направи каквото и да било за спасението на сестра си.

Скръбта на Муртаг не бе по-малка: той обичаше Елена като собствена дъщеря.

Смълчани и неподвижни, те чакаха края на страшната катастрофа.

Капитанът и Лало малаецът бяха чули виковете на Елена, на Хенрих и на Муртаг и дойдоха тичешком, запъхтени.

Уви! Завръщането им не донесе никаква утеха!

Маймуната се движеше все още между листата. Но капитан Редууд чувстваше, че неговата пушка не може да му бъде полезна при този случай.

Същото чувство изпитваше и Лало, гледайки своя сарбакан.

Пушката можеше да изпрати куршум по миаса, а сарбаканът — да го прониже с отровна стрела, но каква полза от това? Смъртта на маймуната щеше да повлече след себе си и тази на момичето.

Колкото и малък да бе шансът за спасението на Елена, те още повече щяха да го намалят, ако си послужеха с оръжие.

Сърцето на капитана се късаше от мъка.

Другите не бяха по-малко смаяни и отчаяни.

Внезапно забелязаха, че горилата променя направлението си.

Тя се отклони от стъблото и тръгна по един от най-дебелите стволове, който стигаше до друго дърво.

Намерението й бе очевидно — искаше да премине на другото дърво и да избяга в джунглата.

Наблюдателите видяха как се приближи до един от клоните на другото дърво, дръпна го към себе си и скочи на него с ловкостта на катерица. И всичко това извърши с една ръка, тъй като с другата притискаше до гърдите си момичето.

От второто дърво тя премина на трето и така, от клон на клон, навлезе навътре в джунглата.

Отчаяният баща я следеше с пушката в ръка. След него вървеше бледен и замислен Хенрих. Той не знаеше какво да прави с пушката. Душата му се разкъсваше от мъка, че не бе успял да застреля маймуната.

Лало малаецът и Муртаг не снемаха погледите си от върховете на дърветата, където чудовището продължаваше да се отдалечава.

Какво очакваха те?

Капитанът вярваше в съществуването на едно милостиво и правдиво провидение и непрестанно се молеше за своята рожба.

— Елена! Скъпо мое дете! — викаше той. — Кой ще те спаси? О, небесни сили, помогнете! Помогни, мили Боже! Бди над нея!

От клон на клон, от дърво на дърво, червената маймуна продължаваше своя въздушен път и нещастните корабокрушенци едва-едва я следваха.

Какъв щеше да бъде краят на този страшен и ужасен лов?

Жива ли бе още Елена в жестоката прегръдка на чудовището?

Може би бе мъртва? В такъв случай корабокрушенците трябваше да спрат, да отправят последната си молитва към Бога за упокой на душата й.

Никакъв вик не се изтръгваше от нейната уста, никакъв стон, никакъв глас.

Дали мускулестата космата рижа ръка не бе премазала нежното й тяло?

Или…

Те навлязоха доста навътре в джунглата.

Тропическата гора се състоеше от толкова близки едно до друго огромни дървета, че бе невъзможно да се види небето през клоните, отрупани с гъсти листа и лиани.

Четиримата се провираха като сенки през тъмните зелени арки, до които само тук-там достигаха слънчевите лъчи, и успяваха да проследят движенията на миаса само по ярките дрехи на момичето, които се развяваха като знаме.