Майн Рид - Остров Борнео

Уви! Колкото и да се вслушваха, те не чуха желания звук. Понякога до слуха им долитаха само ясните и весели припеви на някоя малка птица или шумът от животно, провиращо се между храстите. Нито писък на уплашена птица, нито бързи стъпки на животно оповестяваха приближаването на ловците.

В желанието си на всяка цена да открият дивеч те се бяха отдалечили доста навътре в джунглата.

Хенрих мислеше дали да даде сигнал, като гръмне, но и да чуеха гърмежа, те едва ли щяха да го вземат за повикване. Капитанът и приятелите му можеха да си помислят, че момчето е гръмнало по някоя птица, и нищо повече.

От друга страна, гърмежът можеше да привлече вниманието на миаса и да го отклони от радостното му съзерцание.

Какво можеше да направи Хенрих, за да запази живота поне на сестра си само с една пушка?

Безполезно и опасно беше да се стреля с такава не-далекобойна пушка. По-добре бе да се изчака. Бог не можеше да не помогне!

Храброто момче започна трескаво да пресмята колко опасности бяха Претърпели и Бог винаги им бе помагал да се отърват. Трябваше да се доверят и този път на неговото покровителство!

Но тъкмо да отворят уста за молитва, Хенрих и Елена бяха подложени на ново изпитание.

След като достатъчно се бе насладил на страданията на своя противник, орангутанът се бе обърнал към гората с намерение да напусне мястото си.

Критичният момент наближаваше.

Коя пътека щеше да избере животното?

Едва си бяха задали този въпрос, когато Хенрих и Елена видяха, че то се обърна към дървото, дето се бяха скрили.

Нямаше никакво съмнение.

То тръгна право към тях.

— Загубени сме! — прошепна неволно Хенрих.

Едва произнесе тези думи и съжали, защото забеляза колко усилиха страха на сестра му.

Нещастната! Тя имаше нужда от окуражителни слова, а не от такива неблагоразумни разсъждения.

Добра или лоша, казаната дума не се връща.

Хенрих нямаше време да мисли какво трябва да изрече, за да окуражи сестра си. Орангутанът крачеше с неловки, но бързи стъпки и скоро щеше да бъде на мястото, дето двамата правеха отчаяни усилия да се свият по възможност повече.

Движенията на орангутана доказаха, че е още раздразнен от борбата с гавиала.

Бе несъмнено, че ако ги видеше, незабавно щеше да възобнови гнева си.

И нима можеше да не ги види?

Те се бяха прилепили до кората на стъблото и се мъчеха да се закрият с листата на пълзящото растение.

Миасът вървеше все така право към тях.

Навярно смяташе да се покачи на дървото.

За миг Хенрих си каза, че ще бъде по-добре да грабне Елена и да побегне в гората.

Но веднага разбра, че е глупаво.

Късно!

Дървото, зад което се бяха скрили, се намираше сред полянка, която не можеха да прекосят, без да бъдат забелязани от орангутана.

Хванати ръка за ръка, смълчани и неподвижни, те се притиснаха плътно към дървото и престанаха да наблюдават маймуната, защото това можеше да ги издаде.

Ако тя се покатереше на дървото, храброто момче бе готово да влезе в бой с нея: пушката бе подпряна на рамото му и готова за стрелба.

Стояха така известно време, без да дишат. Стори им се, че животното забави крачките си.

Посред пътя ли щеше да спре?

Или се канеше да поеме друга посока?

Изпитанието бе ужасно. Хенрих тъкмо се накани да погледне към маймуната и чу дращене от другата страна на дървото.

След малко шумът се усили.

Юношите разбраха, че орангутанът се изкачва по дървото.

Хенрих се зарадва на обрата, който вземаха нещата. Дървото бе много високо, а през големите му листа нищо не се виждаше от лианата, която обвиваше всички клони.

Щом маймуната се скриеше в зеленината, той щеше да се отстрани бързо със сестра си, без да става нужда да гърми. Щяха да се скрият някъде наоколо, за да дочакат завръщането на ловците.

За нещастие, неочаквана случка предизвика страшната катастрофа.

Завръщайки се от риболов, дърводелецът връхлетя на гавиала, който се валяше край брега на езерото.

Макар че бе лишено от едната си челюст, влечугото не бе още умряло. Като не знаеше как да си обясни зрелището, ирландецът остана страшно изненадан и смутен, Безпокойството му се усили, като погледна към дървото и не видя юношите под него.

Ако честният дърводелец бе мълчал, всичко щеше да бъде добре. Но като видя качващата се по дървото маймуна, той си помисли, че юношите са убити и разкъсани от косматото чудовище. Тази мисъл го влуди и той нададе отчаян вик.