Майн Рид - Остров Борнео

Но като видя, че Елена се смълча и тласкана от инстинкта за самосъхранение, започна да се крие зад дебелото дърво, той се въздържа от рискована постъпка.

Изглежда животното нямаше намерение да преследва момичето, а желаеше по-скоро да отиде до брега на езерото.

Хенрих реши, че ще бъде най-благоразумно да не стреля до мига, когато червената маймуна не проявеше намерение да нападне.

Лало бе казал, че тя често пъти не нападала човека и спокойно си продължавала пътя, ако не я дразнели. Изключение правели женските, които се безпокоели за малките си. „Тежко на онова животно, което се приближи, казваше Лало, до тяхната пещера, било човек, било животно. Те се хвърлят отгоре му и го разкъсват безпощадно. Веднъж ранена или раздразнена, маймуната не се задоволява със самозащита, а напада със страшна свирепост!“

Хенрих не бе забравил тези обяснения на Лало.

Като ги взе предвид, той остави пушката на земята и се сниши във високата трева.

Тя го закри изцяло.

Разбра скоро, че действа разумно.

Без да обръща внимание на юношите, чудовището продължи пътя си към брега на езерото.

Пак от Лало Хенрих знаеше, че орангутанът се храни обикновено с плодове, по при липса на такива, яде листата и стъблата на водни растения, които намира в реките и езерата на тропическите области.

Вероятно косматото същество не бе намерило в околността достатъчно плодове или пък, подобно на некосматите си родственици, искаше да задоволи някоя своя прищявка, като промени яденето.

Стигна скоро до залежа от водни растения, нагази до колене във водата и извади клоните с големите си ръце. После отвори грамадната си уста и започна да дъвче стъблата като животно, което преживя.

Като видя, че то съвсем няма намерение да напада, Хенрих стана и се спусна с тихи, но бързи стъпки към дървото. Протегна ръце към сестра си и я прегърна, целуна я нежно по страната и по челото, за да я поуспокои от ужаса, който преживяваше.

Макар че маймуната не ги бе нападнала, двамата не можаха да се успокоят. Знаеха ли какво можеше да й хрумне, след като се нахранеше?

Какво можеха да направят, за да се изплъзнат от нея? Да избягат в гората и се помъчат да намерят Лало и баща си? Ами ако се окажеше, че са се заблудили? Страшната маймуна можеше да се върне скоро и да ги пресрещне навътре между дърветата.

Не знаеха накъде бе отишъл и Муртаг дърводелецът.

Да викат бе още по-опасно.

Решиха накрая, че най-разумно бе да си стоят на мястото. Но все пак трябваше да действат, да предприемат нещо.

Елена бе извикала веднъж с всичка сила: ако ловците бяха наблизо, не можеха да не я чуят. Това, че не се появиха на часа, означаваше, че се бяха отдалечили.

Не биваше да подновяват безполезни и опасни опити.

След дълги трескави съвещания юношите решиха да не мърдат и да не вдигат какъвто и да било шум, докато някой от техните покровители им дойдеше на помощ.

Бяха достатъчно разумни и не надзъртаха откъдето и да било, за да наблюдават чудовището. През пълзящото растение, което обгръщаше дървото и където се бяха прикрили, можеха да правят това, по се отказаха, за да не пълнят сърцата си с още повече напрежение.

При други обстоятелства те неминуемо и с голямо удоволствие щяха да съзерцават страшната маймуна, която толкова много приличаше, на човек. Виждаше се ясно как изтръгва с мускулестите си ръце водните растения и как ги дъвче с наслада. От време на време прекрачваше напред, за да улови някое отдалечено растение, което й се струваше по-хубаво.

Хенрих и Елена наблюдаваха въпреки обещанието си да стоят със затворени очи странната сцена. Детското у тях бе надделяло за броени мигове.

Вслушаха се — да чуят познат глас.

Напразно!

Минутите течаха все по-напрегнато, а те не виждаха никого, нито дочуваха приближаващи се стъпки.

Не можеха да разберат колко време бе изминало, откак червената маймуна се хранеше край езерото.

Сякаш бяха минали години.

Все така не се чуваше нищо. Нито човешки глас, нито писък на уплашена птица, нито какъвто и да било шум.

Страшното животно продължаваше да яде, но вече не така лакомо.

Дърпаше клонките със все по-лениви движения и дълго ги подбираше.

Личеше, че се е нахранило и скоро ще се обърне, за да тръгне към скривалището си.

Но къде можеше да бъде то? В коя посока?

Ами ако се окажеше, че е в самото дърво, под което се бяха затаили Хенрих и Елена?