Майн Рид - Остров Борнео

Но това не бе никак лесно.

За радост на приятелите си, Лало бе от Суматра и бе израснал сред горите при условия, сходни с тези, при конто се намираха сега. Откакто случаят ги бе изхвърлил на този бряг, той бе станал най-полезният в групата.

Всички разбираха от каква важност са за тях познанията, които имаше малаецът за плодовете в тази страна. Той бе станал оракул на малката група, като й даваше възможност да се справя с най-тежките положения и да довежда до добър край най-трудните начинания.

Въпреки това колебанията му не бяха незначителни, когато след дълго обмисляне реши да се покатери по стъблото на дуриона. По лицето му се четеше неувереност. Муртаг, който имаше навика да се съмнява, заяви с висок глас, че това е невъзможно.

— Който иска много, нищо не постига — обърна се той към капитана. — Малаецът се подиграва с нас. Само една катеричка може да се изкачи по такова стъбло. А и тя ще се умори, докато стигне клоните. Я гледай, то е гладко като носа на кораб. За какво ще се хване малаецът? Казвам ти, той се подиграва с нас!

— Лало не се подиграва никога с човека! — отвърна малаецът със свойствената си твърдост. — Казах, че ще се кача, и ще се кача. Но трябва да ми помогнете. Това искам от вас!…

— О! На това можеш да разчиташ!

Лало взе малката брадва, която бяха донесли от лодката, и се отправи към букета бамбуци, които растяха недалече от лагера.

Отсече пет-шест от най-здравите стъбла и помоли Муртаг да ги отнесе до дуриона. След като насече достатъчно стъбла, отиде на мястото, дето ирландецът ги бе струпал, и започна да ги реже на парчета, дълги до тридесет-четиридесет сантиметра.

В качеството си на дърводелец Муртаг му даде истинска помощ и земята около тях се покри бързо с бамбукови дръвчета с еднаква дължина.

След това всяко дръвче бе разцепено на две и единият му край заострен много добре.

Докато Муртаг, заинтересован все повече, продължаваше да цепи и заостря бамбуковите стъбла, Лало малаецът отиде отново в гората. Скоро домъкна сноп сякаш от заплетени корабни въжета.

По зеления им цвят и отрязаните листа сълзеше сок.

По всичко личеше, че това е част от сплетено пълзящо паразитно растение, душещо горите на Борнео и другите тропически острови.

Лало хвърли на земята лианите.

Взе едно от заострените дръвчета и го заби в кората на дуриона, малко по-високо от главата си.

Брадвичката, която имаше доста широк гръб, му служеше за чук.

Първият клин му се видя достатъчно здрав и той остави за момент брадвичката, хвана се за хоризонталното дръвче с две ръце и увисна, за да разбере дали ще може да го удържи. След този опит стъпи на земята доволен и за трети път се върна в гората, за да сече бамбукови стъбла. Този път избра по-тънки. Събра пет-шест, каквито му трябваха, и ги донесе в сянката на дуриона.

Взе едно от най-дългите и го изправи успоредно със стъблото на дървото, като подпря върха му до здраво закования клин.

После отмери парче от растителното въже, завърза с единия му край бамбука с клина и направи възел, какъвто само диваците и моряците знаеха да правят.

Капитан Редууд и неговият дърводелец започнаха да се досещат за плана на туземеца и станаха по-услужливи. Двамата юноши следяха с жив интерес странното приготовление.

След като отвесният бамбук бе здраво привързан до хоризонталния клин и твърде дълбоко забит в земята, Лало се приготви да започне изкачването. Взе със себе си няколко добре заострени клина, брадвичката и уви няколко лиани около кръста си.

Муртаг му подложи здравото си рамо и за миг малаецът се намери върху първия клин. След това заби втори клин, който не беше на такова голямо разстояние от първия, както последния от земята, и върза отвесния бамбук с парче от лиана. Привдигна се и се покачи на втория клин.

По този начин постави трета, четвърта подпора. Като му свършиха клиновете и въжетата, слезе да вземе други и пак продължи да се изкачва.

Хенрих и Елена го гледаха зяпнали и безкрайно възхитени си казаха, че ако оживеят, ако се спасят, ще има да разказват цял живот за този чуден малаец, за това как ги е научил да се борят за живота си до пълна победа.

За по-малко от двадесет минути Лало бе на около три-четири метра от клоните на дуриона.

Наистина бе страшно да гледа човек това измършавяло тяло на височина двадесет метра над главата си. Поради разстоянието той изглеждаше още по-слаб. Сякаш бе неразумно дете, рискувало живота си, за да намери гнездото на някоя птица. Безпокойството на наблюдателите се увеличаваше с всяка минута, тъй като те се съмняваха в здравината на стълбата. Очакваха всеки момент някой от клоните да се счупи или извади и скъпият им приятел да падне и да се пребие.