Майн Рид - Приключение в пустинята

Уверени в това, ние напуснахме дървото и тичешком се върнахме в къщи, за да успокоим Мария, която ни очакваше силно разтревожена.

За една година имахме две жътви, тъй като посятото узря само за два месеца. Получихме около двайсет коли снопи. Това беше достатъчно, за да изхраним и себе си, и добитъка.

Втората година преживяхме така, както и първата. През пролетта събрахме кленова захар и засяхме голямо количество храни. Увеличихме колекцията си от животни с елени и антилопи. Хванахме също и жива вълчица с голямо потомство. Сами се досещате, че се наложи да убием майката, поради нейния хищен инстинкт, но рожбите й успяхме да опитомим. Те станаха кротки като кучетата и много добре си живееха с тях, сякаш имаха еднакъв произход.

През лятото и зимата, по време на лов, преживяхме много приключения, които тук ще премълча. Едно от тях обаче беше доста необикновено и опасно, затова няма да е безинтересно, ако подробно ви разкажа за него.

Беше студена зима, земята беше покрита с дебела снежна покривка — най-суровата зима от нашето заселване в долината. Езерото се покри с гладък като стъкло лед. Доста често се пързаляхме с кънки.

Веднъж на пързалката отидоха само Франк и Хенри, а аз и Куджо останахме у дома, за да свършим една неотложна работа.

До нас долиташе веселият смях на младите хора.

Изведнъж чухме тревожен, остър вик.

— Ох! Робърт! — извика жена ми. — Сигурно се е пропукал ледът под тях!

Зарязахме работата и изтичахме към вратата. Грабнах някакво въже, а Куджо се въоръжи с копието, смятайки, че може да му потрябва. С учудване видяхме, че двете момчета се пързаляха бързо, стремейки се колкото е възможно по-скоро да стигнат брега на езерото. В същото време станахме свидетели на нещо ужасно — недалече от момчетата, почти по петите им, тичаше цяла глутница вълци.

Дотичахме до езерото без да спираме. Хвърлих въжето и грабнах първия прът, който ми попадна. Куджо с копието бягаше пред мене. Мария също не се изплаши, а се върна у дома за моята пушка.

Хенри бягаше напред, а Франк едва не бе застигнат от вълците.

— Боже, те ще го разкъсат! — извиках отчаяно. Но за моя радост Франк зави рязко в друга посока и аз нададох тържествуващ вик.

Измамените вълци хукнаха след Хенри. Ние изтръпнахме. Вълците почти го настигаха, когато той направи същата маневра като Франк и остави далече зад себе си глутницата, увлечена от бързия си бяг.

Вълците обаче се обърнаха и тъй като Хенри се оказа по-близо, те се спуснаха подир него. Тогава Франк се върна назад и със силен вик хукна след тях, стараейки се да отвлече вниманието им от брат си. После изкрещя на Хенри да бяга към брега. Когато Хенри се отдалечи, всички вълци се хвърлиха към Франк.

Недалече от брега имаше изкопана дупка в леда и Франк полетя нататък. Ние помислихме, че не я е видял и с викове се опитахме да го предупредим. Но той знаеше какво прави. Когато доближи до ръба на дупката, зави под прав ъгъл и след минута беше вече при нас. Вълците толкова се бяха увлекли в гонитбата, че не видяха опасността и всичките изчезнаха в дупката, където лесно се разправихме с тях.

След три години бобрите ни толкова се размножиха, че решихме да използваме кожите им. Те съвсем бяха свикнали с нас и взимаха всичко от ръцете ни. Това ни позволи без труд да убием известен брой от тях, без да наплашим останалите.

Първата година събрахме кожи за около петстотин фунта стерлинги. През втората година добивът съответстваше на сума от хиляда фунта. Тогава построихме новата си къща, същата, в която живеем и сега. Старата постройка използвахме за склад и за сушене на кожите.

Третата година беше толкова доходоносна, колкото и втората. Такива бяха и четвъртата, и петата година. В склада се събра стока за повече от четири хиляди фунта.

Една сутрин, тъкмо се бяхме събудили, чухме тревожен шум, който изплаши всички. Това беше тропот на коне, а цвиленето, което се смесваше с него, не остави никакво съмнение. Помпо изцвили в яхъра, на което отговориха няколко гласа.

— Това са индианци! — спогледахме се ние отчаяни.

Всички грабнахме оръжието. Аз бързо отворих един от прозорците и погледнах навън. Там наистина имаше коне, но нито един ездач! Конете бяха дванайсет — имаше бели, черни и пъстри. Разбрах, че са диви коне, мустанги, привлечени от богатата растителност на долината. Ние решихме да не ги пуснем от тук.

За това беше необходимо само да затворим изхода на долината. Но как да станеше това без шум? Те бяха застанали точно срещу нашия дом и беше невъзможно да се отвори вратата, без да ни види цялото стадо.