Майн Рид - Приключение в пустинята

Най-лошото беше, че можеха да ни държат обсадени, докато умрем от глад и жажда. Положението ни съвсем не беше розово.

Аз много добре познавах упоритостта на тези животни и затова опасенията ми не бяха неоснователни.

Отначало нямах намерение да стрелям, защото все още се надявах, че след време пекари щяха да се успокоят и да се разотидат. Двамата с Франк се изкачихме по-нависоко, за да се скрием в клоните. Там с нетърпение зачакахме оттеглянето на нашите обсадители.

Изминаха повече от два часа и ние се убедихме, че пекари нямат никакво намерение да си вървят.

Животните наистина се успокоиха, но продължаваха да ни държат обсадени. Някои от тях даже легнаха, за да прекарат времето по-удобно, но нито една не се отдели от останалите.

Аз започнах да губя търпение. Знаех, че домашните ни много се безпокоят поради нашето забавяне. Ето защо реших да видя как ще подействат на пекари единдва изстрела с пушка.

За по-сигурно слязох на най-долните клони и започнах да стрелям. Стрелях пет пъти и всеки изстрел костваше живота на една пекари.

Другите обаче вместо да се изплашат и да избягат, яростно се хвърляха към телата на убитите, после към дървото, удряйки го с крака, сякаш искаха да се изкачат при нас.

След шестия изстрел, с ужас забелязах, че имам само един патрон. Отново напълних пушката и убих още една пекари. Но с това положението не се подобри. Животните продължаваха да ни обсаждат, съвсем равнодушни към смъртта. Не се бояха от гърмежите.

Не знаех какво повече да направя и се изкачих на горните клони, където се настаних до Франк. Оставаше ни само да чакаме търпеливо, надявайки се, че с нощта ще дойде и избавлението.

Известно време прекарахме в това положение, когато изведнъж видяхме, че към нас се издига пушек. Отначало помислихме, че е димът от стрелбата. Но той ставаше все по-гъст и цветът му съвсем не приличаше на барутен дим; влизаше в гърлото и очите ни — не можехме да виждаме нищо. Разбрах, че от изстрелите се беше запалил мъхът. И наистина, щом димът се разпръсна, видяхме ярък пламък. Видяхме и че пламъкът не стигаше до нас, защото беше съсредоточен само при мъха.

За да се отървем от дима, се изкачихме на най-високите клони. Въпреки това все още се страхувахме да не би огънят да обхване долните клони и да ни принуди да слезем на земята, където ни чакаха нашите диви врагове.

Когато се намерихме извън дима, видяхме, че пекари, изплашени от него се бяха струпали на известно разстояние от дървото.

— За момента — казах аз — се освободихме от тях. Ако успеем да слезем, без да ни забележат, ние сме спасени.

Започнахме да се спускаме надолу, когато чухме далечен лай — познахме нашите кучета. Нямаше съмнение, че с тях беше Куджо или Хенри, или и двамата заедно. Осъзнахме, че кучетата щяха да бъдат веднага унищожени от разярените свине и че бедният Хенри можеше да бъде разкъсан на парчета. При тази ужасна мисъл сърцето ми се късаше. Да, това бяха нашите кучета! Техният лай все повече се приближаваше и като че долавяхме вече гласове на хора. Това можеха да бъдат само Куджо и Хенри, които бяха тръгнали да ни търсят. Не знаех какво да предприема. На всяка цена трябваше да ги предупредя за опасността.

Предадох пушката на Франк и взех само ножа. След това се хвърлих през дима и горящия мъх. Още кракът ми не беше стъпил на земята, когато съгледах на около сто крачки пред себе си кучетата, а след тях Куджо и Хенри. В същото време, обръщайки се назад, видях, че цялото стадо пекари с диви крясъци се носи след мене.

Аз успях да предупредя Куджо и Хенри, които започнаха да се катерят по дърветата, в момента, когато пекари се готвеха вече да ме обградят. Кучетата се хвърлиха към стадото, но боят се ограничи с няколкото удара, които получиха. Разбрали силата на противника, те побягнаха към Куджо и Хенри. За щастие на нашите бедни кучета, клоните бяха много ниски, така че Куджо можа да ги вземе при себе си. В противен случай, сигурно щеше да ги стигне участта на кугуара. И наистина, разярените пекари ги гониха до самото дърво, което веднага наобиколиха, надавайки пронизителни викове.

Въздъхнах свободно. От мястото си не можех да видя нито Куджо, нито Хенри, нито кучетата, обаче ясно различавах черното стадо. Чувах също виковете на Хенри и Куджо, лая на кучетата и глухото грухтене на пекари. Всичко това се смесваше в някакъв дивашки концерт. Куджо крещеше с все сила и неговото дълго копие от време на време се забиваше в пекари. С всеки удар броят на враговете намаляваше. В същото време Франк не спираше да стреля. Куджо и Хенри така успешно действаха, единият — с копие, другият — с пушка, че след няколко минути цялото място около дървото беше покрито с трупове и живи врагове останаха твърде малко. Те явно се изплашиха от участта на другите и скоро обърнаха гръб и се скриха в гората. Победата ни беше пълна, защото свинете очевидно нямаха вече желание да ни безпокоят.