Майн Рид - Приключение в пустинята

Вечерта край огъня чертаехме хиляди проекти.

— Татко — каза Хенри, — какво ще кажеш да построим голяма ограда, като на нашия парк, само с един вход? Най-добре е да поставим край гората две огради, които да се пресичат под остър ъгъл — нещо като пергел. Щом влязат в оградата, животните ще са в плен. Ще опитаме ли?

— Това е невъзможно. Първо, ще трябва да работим няколко седмици за направата на необходимите колове. Второ, не разполагаме с достатъчно хора, коне и кучета, за да изсечем гората и да подгоним кошутите. А спомняш ли си мястото между двете дървета, където намерихме много следи от елени?

— Да! Да! При соления извор!

— Прекрасно! Между тези две дървета ще изкопаем един трап, ще го покрием с клони, трева и листа и ще чакаме. Какво ще кажеш за това?

На сутринта взех лопатата и брадвата и тръгнах с Куджо, Помпо и колата. Щом стигнахме до определеното място, най-напред съставихме плана за работа. Тъй като почвата беше мека и не оказваше голяма съпротива, то за целия труд отидоха пет часа. Ямата беше дълбока два метра. Това беше достатъчно, падналата в нея кошута да се окаже в плен.

Покрихме ямата с клончета, върху които нахвърляхме сухи листа и трева. После заличихме всичките си следи и се върнахме у дома.

На сутринта посетихме нашия капан. Доближавайки го, с радост видяхме, че повърхността беше разровена.

— Все нещо се е хванало, татко — каза Хенри, изтичвайки до покритието.

Какво беше разочарованието ни, когато видяхме вътре само скелета на една кошута! Останали бяха и рогата и част от кожата. Около трапа личаха следи от жестоката драма, разиграла се през нощта. По клоните и тревата имаше кръв и части от вътрешностите на животното. Явно, вълци бяха разкъсали падналата в трапа кошута.

Куджо, когото повиках да дойде с инструментите, и аз започнахме да копаем още по-дълбок трап. Скоро той достигна три и половина метра дълбочина. Изравнихме стените, като ги направихме почти отвесни и отново го покрихме с трева и листа.

На следващия ден дойдохме много рано. Цялото семейство беше с нас. Всички искаха да узнаят резултатите от нашето предприятие. Куджо беше взел копието си, а Хенри и аз — пушките. Само Франк беше въоръжен със своя лък. Всички очаквахме да намерим вълците в трапа.

Скоро стигнахме до него и погледнахме вътре. Дупката, която беше направена на повърхността, не беше много голяма и на дъното беше доста тъмно. В тъмнината различихме светещи очи. Бяха няколко чифта и блестяха като разпалени въглени. Какви ли животни се бяха уловили, се питахме ние.

Аз отстраних децата, легнах по корем до ръба и внимателно разгледах дъното. Преброих шест чифта очи и, за моя изненада, тези очи, по форма и цвят принадлежаха на различни животни.

Отстранихме чимовете, за да проникне повече светлина и отново погледнахме. За голяма радост, първото животно, което разпознахме, беше именно това, заради което бяхме изкопали ямата — една кошута. До нея видяхме две красиви животинки, нейните малки. Имаше и три вълка, които Куджо веднага уби с копието си.

Мария дойде при нас. Куджо влезе в ямата и ни помогна да извадим кошутата, заедно с малките й, които сложихме в колата. После отново нагласихме ямата както беше преди, за да я използваме още веднъж и се върнахме у дома зарадвани, че така скоро увеличихме своето богатство.

Бяхме доволни и от това, че убихме трите вълка, тъй като долината беше пълна с тези зверове, които откакто се настанихме тук, ни бяха причинили немалко пакости.

При все това, от всички животни, населяващи нашата долина, вълкът безспорно е най-умното. Ето защо по-късно у нас се породи желание да уловим и вълк. Построихме капан, подобно на този, който Хенри направи, за да улови дивите пуяци. Поставихме примамка, но нито един вълк не се хвана.

Приготвихме и друг род капан, но и това не помогна — вълците бяха много предпазливи.

Накрая изкопахме яма, като онази при соления извор. Избрахме за нея мястото в долината, което, както знаехме, най-много се посещаваше от вълците. Върху листата наслагахме парчета месо, но не го и побутваха. Вълците идваха нощем, до ямата обаче не се доближаваха.

Ние доста се обезкуражихме от този неуспех.

Най-сетне Куджо избра едно крайно средство, което често беше използвал в своята стара Вирджиния. Той построи клетка, прилична на мишеловка. В нея постави парче месо, при допирането на което падаше тежка греда и смъртно нараняваше животното.

Това изобретение на Куджо за кратко време ни избави от много вълци. Но скоро вълците станаха по-предпазливи и престанаха да влизат в капана.