Майн Рид - Приключение в пустинята

Веднъж, когато аз и Хенри отивахме да търсим елени, решихме да пуснем най-напред кучетата, за да видим дали не могат да хванат някой жив. Сложихме им намордници, за да не разкъсат елена, ако го повалят.

Тръгнахме към онази част от долината, която според нас се посещаваше от животните, които търсехме. За да не бъдем изненадани, вървяхме много тихо, с устремен в гората поглед и внимателно се вслушвахме в най-лекия шум. Най-после, стигайки до края на една поляна, за която знаехме, че е любимо място за елените, удвоихме нашата предпазливост, без да пускаме кучетата. Изведнъж чухме шум, после странни звуци, подобни на конско цвилене.

— Какво е това, татко? — попита Хенри.

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Това са животни и за да вдигат такъв шум, трябва да са много… Но, татко, ти нали разпознаваш рева на елените?

— Твърде възможно е да са елени. Но не разбирам причините за този тревожен шум.

— Може би са нападнати от хищник?… Например пантери или мечки!

— Тогава не биха стояли там, а биха избягали. Лосът и еленът при среща с мечка или пантера по-скоро си служи с краката, отколкото с рогата. Не, не е това. Нека да се приближим и да узнаем какво става.

Тръгнахме с най-голяма предпазливост, като се стараехме да не шумим в сухите листа и да не чупим клони.

Скоро се озовахме зад един гъсталак, откъдето можехме да наблюдаваме това, което ставаше на поляната.

Сред нея видяхме големи червени елени. Бяха мъжкари, което лесно се познаваше по разклонените им рога. Те ожесточено се биеха. Ту се биеха по два, ту тричетири се нахвърляха върху един, ту се смесваха всички в обща група.

Понякога се разделяха, изтегляха се на известно разстояние и после с още по-голямо ожесточение се нахвърляха един срещу друг.

Те се биеха с предните си крака, забиваха рога в противника с такава сила, че падаха гъсти снопчета козина.

Жестокият бой на тези великолепни животни беше поразителна гледка, която ние мълчаливо следяхме.

Вниманието ни привлякоха двама едри борци, по-възрастни от останалите — това се виждаше от рогата им.

Другите елени като че не се решаваха да се бият с тях. Те се биеха отделно. Протегнали шии напред, със страшна сила се хвърляха един срещу друг. От удара рогата им тъй пращяха, че ние мислехме, че ще се счупят.

След като се биха няколко минути, те, като по някакво мълчаливо споразумение, се спряха един срещу друг, за да си починат. После отново възобновяваха боя, за да спрат пак с допрени чела. Изобщо сражаваха се съвсем не както другите.

В това време по-младите елени се запътиха към нас и ние им готвехме приятно посрещане. Скоро приближиха на удобно за стрелба разстояние. Тогава стреляхме едновременно. Един от тях падна на земята, а останалите, като видяха общия враг, избягаха с невиждана бързина.

Аз и Хенри тръгнахме към улученото животно и смятайки, че е само ранено, свалихме намордниците на кучетата. После се спряхме да разгледаме поваления младок. Каква беше нашата изненада, когато видяхме, че двата стари елена още бяха на поляната и продължаваха да се бият със същата ожесточеност.

В първия момент посегнахме към пушките, но кучетата бяха пуснати, нахвърлиха се и ги захапаха за хълбоците.

Затичахме се и ние и останахме истински озадачени, когато видяхме, че старите елени, вместо да се разделят, продължават боя и този бой за тях като че ли беше по-важен от всякаква друга опасност.

Едва когато отидохме още по-близо, узнахме истинската причина за това странно явление — рогата им така се бяха преплели, че не можеха да се разкачат. Враждата, разбира се, отдавна беше преминала ведно с фаталното преплитане на рогата им. Сега те стояха един срещу друг с наведени муцуни, сякаш се срамуваха от глупавото си поведение.

Рогата на елените са много гъвкави. Вследствие на страшното напрягане те още повече се бяха извили и заплели. Аз изпратих Хенри за Куджо и триона. Поръчах също да доведат и коня с колата.

Куджо пристигна с всичко необходимо. Вързахме здраво елените, отрязахме един от роговете и така ги разделихме.

После натоварихме и трите животни на колата и тържествено тръгнахме за дома.

Куджо привърши обора за нашите елени. Той беше ограден с високи колове, за да не може никакво животно да се прехвърли през него. Едната страна на обора се заграждаше от езерото. Вкарахме нашите пленници в този парк, където им предоставихме пълна свобода.

Имахме голямо желание да уловим и женски.