Майн Рид - Пръстът на съдбата

По пътя към Вечния град, пресичащ римското поле (Ла Кампаня), нека проследим един младеж, отправил се към планинската област където свършваха последните склонове на Апенините.

Той очевидно не беше италианец. Красивото му открито лице, неговите розови страни, галени от къдриците на гъста златистокестенява коса, херкулесовият му ръст, увереното държание, твърдата и гъвкава походка, издаваха северния произход на англосаксонец.

По албума, пъхнат под мишницата му, по палитрата, която държеше с левия си палец и по шестте четки можеше да се познае, че той е художник, тръгнал да търси модел.

Нито дрехите му, нито неговите професионални принадлежности, биха привлекли нечие внимание. Сред римското поле, често можеше да срещнеш художник, но все пак много по-рядко, отколкото някой разбойник.

Ако случаен минувач спираше погледа си на младия човек, то бе само за да забележи, че е чужденец „инглезе — изпих“ и може би за да се учуди, че скита из планината, вместо да се задоволи с лесно постижимите удоволствия, така щедро предлагани от кръчмите и хотелите на Вечния град.

Произходът на художника не можеше да бъде тайна за никого, а още по-малко за читателя, който без съмнение е познал нашия герой Хенри Хардинг.

Знае се вече защо той се намираше в Италия. Изоставен в Лондон на собствените си средства, прекалено горд, за да потърси своето място в бащиния дом, обиден от отказа на последната му молба, той решително бе приел кариерата на художник под покровителството на приятеля си Луиджи.

Той ненапразно бе упорствал с четката по платното. Напредъкът му, може да се каже и успехът му, го накараха да последва съветите на приятеля си и да завърши своето образование под красивото небе на Италия, сред величествените руини на града със седемте хълма. За свое препитание имаше само четката си. Дали беше извлякъл поне някаква полза от нея? Износените му дрехи и обувки даваха печално недвусмислен отговор на този въпрос.

Къде отиваше? Той се бе вече достатъчно отдалечил, за да загуби от погледа си Вечния град и паметниците, чиито отломки съществуват, за да свидетелстват още по-красноречиво за неговия упадък. Не бяха ли тези развалини моделите, изучаването на които щеше да усъвършенства неговия талант? Да, но той беше свършил с тях. Бе вече рисувал арки и дворци, скулптури и фрески, Капитолия и Колизеума, докато се изтощиха мозъкът и ръката му. Сега отиваше в планината, за да се потопи в чистия извор на природата и да нахвърли на платното дървета, скали и потоци, облени от златистите лъчи на италианското слънце.

Това беше първият му излет в полето. Не бе сметнал за нужно да се обременява с водач и се задоволяваше само да разпитва от време на време за пътя към Вал д’Орно, малко, сгушено в планината селце недалеч от неаполитанската граница. Той носеше на кмета на селото писмо от сина му Луиджи Тореани. Но главната цел на пътуването му бе да намери някой сюжет за рисуване. На няколко пъти вече бе опитвал да спре и да почне работа, но всеки завой на пътя откриваше изкусителен пейзаж, а всеки пейзаж беше предмет за изучаване.

Но той смяташе, че тези прекрасни гледки се намират прекалено близо до града, за да не са били вече многократно възпроизвеждани. Колкото до селяните с цялата живописност на техните носии, той можеше да ги рисува по всяко време, дори из улиците на Рим.

И така той продължаваше да върви към залесените хълмове, чиито очертания съзираше на хоризонта. Привечер той вече ги бе достигнал и се изкачваше с мъка по стръмнината на един хълм, всяка падинка на който предлагаше прекрасни гледки.

След като направи лека закуска с припасите, които носеше в чантата си и изпуши една лула, борейки се с умората от пътуването, Хенри реши да нарисува един от най-красивите залези, които бе виждал някога. Нахвърлянето на тази картина не изискваше никакво усилие на въображението — гъсти дървета, фантастични скали, разпенени потоци, магически ефекти на полумрака — художникът имаше всичко пред погледа си.

Но на пейзажа липсваше живот — трябваше му образ на човек или звяр, за да се оживи.

— Ах! — извика той високо, — как бих имал нужда от разбойници. Бих искал петима или шестима от тях на преден план. Това би била картина, грабната направо от природата, която никой не е рисувал. Каква картина! Какъв успех! Бих дал…

— Колко? — разнесе се глас, идещ като че ли от скалите. — Какво бихте дал, господин художнико, за да имате това, за което говорехте. Ако сте разумен, бих могъл да ви доставя това, което искате.