Майн Рид - Пръстът на съдбата

Човекът, по когото изпрати писмото до баща си, носеше също и бележка, с която Хенри заповядваше на лакея си да опакова личните му вещи, бельо, дрехи и оръжия, и да му ги изпрати на гара Падингтън. Тези вещи, пристигнали без никакви спънки и десетината лири стерлинги, които случайно носеше със себе си, представляваха цялото му богатство. Парите, разбира се, изчезнаха още преди края на първата седмица от пребиваването му в Лондон.

За пръв път през живота си той изпита неприятното чувство да остане без пари, особено в един толкова голям град. Възприемаше го още само като временно неудобство. Надяваше се, че баща му ще се съгласи да му даде поисканите хиляда лири. Той изчака да минат осем дни, преди да отиде при адвоката на генерала. Хенри го попита дали е получил от баща му някакво известие за него. Отговорът бе отрицателен.

Три дена след това отиде отново и зададе същия въпрос, почти дума по дума. Отговорът бе почти същият.

От известно време г.г. Лоусън и Син (така гласеше фирмата на къщата), не бяха получавали от генерал Хардинг никакво писмо по какъвто и да било повод.

— Няма да изпрати нищо — каза си тъжно Хенри, на излизане от кантората на адвоката. — Той мисли, че не съм наказан достатъчно, а любезният ми брат няма да пропусне да поддържа у него тази мисъл. Е добре! Нека държи парите си! Няма да му искам нищо, дори и ако трябва да умра от глад.

Във всяко самоотрицание има известна доза горчиво удоволствие, което произхожда по-скоро от омразата, отколкото от самата смелост. То изобщо изчезва дълго време преди душевната болка, която го е породила.

У Хенри Хардинг това чувство беше по-силно. Младият човек се чувстваше жестоко обиден от начина, по който се бяха отнесли с него баща му и любимата му. В мисълта си той не можеше да ги отдели един от друг — неговата ненавист към двамата беше достатъчно силна, за да му внуши най-отчаяни решения. Първото бе да не се връща вече при адвоката и той си наложи твърдо това, не без известни усилия, защото вече страдаше от липса на пари. За в бъдеще не можеше да става и дума за разточителност, трябваше да се мисли преди всичко за препитанието. Той се беше вече настанил в един по-скромен хотел, но колкото и малък да бе, наемът все пак трябваше да се плаща. Положението му ставаше все по-трудно и по-трудно. Какво да предприеме? Да постъпи ли в армията, или в търговския флот? Файтонджия ли да стане? Работник ли? Никоя от тези професии не го съблазняваше. Не беше ли по-добре да напусне страната? На това именно се спря.

За щастие, ако нямаше вече пари, оставаха му един великолепен часовник и скъпоценности. Сумата, която би получил, щеше свободно да му стигне да плати пътните си разноски до Новия свят, защото той искаше да замине колкото е възможно по-далеч от баща си и Бел Менъринг.

След като обърна скъпоценностите си в пари — нещо, което в Лондон става много бързо, стига само човек да е отстъпчив по отношение на цената, той се отправи към пристанището, за да посети един параход, който заминаваше за Америка. Недоволен от себе си и от несполуката си, той се върна в хотела. Кабината в парахода, която му бяха предложили, беше евтина, но много мизерна и той не се реши да я приеме.

После отиде в Гринуич Парк, Шан’з Елизе на лондончани, и закуси. Беше вече късно, когато той слезе от втория етаж на конния омнибус от Холбърн, на Литъл Куин Стрийт, най-близката улица до неговото жилище.

Едва беше тръгнал, когато погледът му се насочи към едно дюкянче, където се продаваха стриди, отворено обикновено от ранна утрин до късно през нощта. Беше закусил отдавна и чувстваше глад. Той влезе в дюкянчето и поръча да му отворят една дузина сочни стриди.

Пред тезгяха стоеше млад човек, зает изцяло с поглъщането на поднесените му стриди. Видът му направи странно впечатление на Хенри. Висок, красив, добре сложен, а мургавият цвят на лицето му, черните му къдрави коси, кръглите му очи, орловият му нос, издаваха чуждия му произход. Произнесените от него няколко думи на лош английски език бяха със силно подчертан италиански акцент. Макар че беше доста бедно облечен, по държането му личеше, че е благородник по рождение, или поне че е добре възпитан.

Ако бяха попитали Хенри Хардинг за причината на симпатията, която изпитваше към този млад човек, той би бил доста затруднен да отговори. Без съмнение тя произхождаше от неговото изискано държане, което не съответстваше на скромните му дрехи и особено от мисълта, че пред неговите очи стои самотен чужденец далеч от родината си, от приятелите си, може би образът на това, което ще бъде скоро самият той.