Майн Рид - Пръстът на съдбата

Безумец! В душевното си страдание той не помисли дори за миг до каква степен баща му се беше показал негов доброжелател, като се бе постарал да го изтръгне от една участ много по-жалка, отколкото лишаването от наследство. Презрението му към подлата кокетка не беше още толкова силно, та да му даде възможност да погледне благоразумно на нещата.

Заплахата на баща му беше само условна. Достатъчно беше да се разкае, за да получи отново неговото благоволение и да постигне, без да го е искал, унищожаването на завещанието. Неговото неподчинение, въпреки че не бе имало последствия, заслужаваше наказание. Но то беше много тежко, за да помисли един баща да го приложи. Освен това то не беше съвместимо със снизходителността, с която баща му се е отнасял винаги към него.

Така би разсъждавал един тесногръд човек. Найджъл Хардинг не би пропуснал случая да побърза да поиска прошка.

Хенри мислеше другояче. Дълбоко засегнат в своята гордост и привързаност, той бе убеден, че къщата на баща му не можеше да бъде вече негов дом.

С отчаяна енергия той се хвана за това решение, истински подвиг за положението, в което се намираше. Като стигна до вратата на парка, неочаквано обърна гръб и се отправи с големи крачки към най-близката железопътна станция.

След един час беше в Лондон, твърдо решен да не види никога вече планините Чилтърн или графството Бъкингам.

Вечерта на същия ден трапезата на генерал Хардинг беше наредена както обикновено за четирима души. Едно от местата, това на по-младия син, остана празно.

— Къде е той? — попита бившият офицер, като разгъваше кърпата си за ядене. Отначало Найджъл не отговори. Лелята, стара мома, възмутена от лошите навици на своя племенник, не се вълнуваше никак за неговите постъпки и действия. Лакеят не знаеше къде е отишъл господарят му Хенри. Но Найджъл много добре знаеше това, защото бе видял брат си да се отправя към вилата на госпожа Менъринг. На зададения му от генерала въпрос той даде това сведение с намръщено лице и съскащ глас.

— Възможно е да са го задържали на вечеря — прибави той — госпожа Менъринг е толкова любезна с него!

— Това няма да бъде за дълго — забеляза генералът с усмивка, която за момент проясни загриженото му лице.

Найджъл загледа продължително баща си, но не посмя да поиска никакво обяснение. Личеше, че изпитва вътрешно облекчение — облаците, които помрачаваха челото му, постепенно се разпръснаха.

Вечерята продължи без някой да заговори отново за отсъстващия. Тя беше вече почти привършена, когато лакеят влезе с писмо в ръка, което току що бе донесъл прислужникът от близкия до замъка хан.

Още при първия поглед, хвърлен на адреса, надраскан набързо, генералът позна почерка на сина си Хенри.

Той отвори плика. Докато четеше, лицето му ставаше все по-мрачно и по-навъсено, докато четеше. Писмото имаше следното съдържание:

„Татко,

не прибавим думата «скъпи», защото би било подло от моя страна. Когато получите това писмо, ще бъда вече на път за Лондон. Оттам ще ида където ме отведе Провидението, тъй като не искам да се върна под покрива, който вашата строгост не ми позволява да считам от сега нататък за свой. Бих понесъл без да се оплаквам лишаването си от наследство, може би съм го заслужил, но последствията, които то, причини са много жестоки, за да гледам на тях равнодушно. Злото е сторено и аз не искам повече да говоря за него. Писмото ми има само една цел. Според условията на вашето завещание, един ден аз ще бъда щастливият собственик на хиляда лири стерлинги. Бихте ли имал нещо против да ми ги дадете веднага, като приспаднете, разбира се, обикновената лихва, която, предполагам, ще може да бъде пресметната по таблицата на осигурителните дружества. Хиляда лири, след вашата смърт — която, надявам се, е още далече — е твърде нищожна сума, за да може човек да възлага на нея някаква надежда за бъдещето си. Но в настоящия момент тя би ми била от голяма полза, защото съм решил да напусна страната и да потърся щастие под други по-милостиви небеса. Ако намеря у вашия адвокат в Лондон чек от хиляда лири на мое име — добре, ако не, вашият отказ не ще ми попречи да замина и вие много добре знаете, че не съм от тези, които ще ви поискат някога нещо. И така, постъпете както намерите за добре, татко. Може би моят отличен брат Найджъл, съветите на когото слушате с толкова голямо удоволствие, ще ви помогне да вземете някакво решение.