Майн Рид - Пръстът на съдбата

Човекът, произнесъл тези думи, изскочи от храсталака, пристъпи с бавни и отмерени крачки и се спря над терасовидната скала, където художникът беше поставил статива си.

Хенри се озърна, отначало остана поразен и в същото време се възхити — от художествена гледна точка не можеше да желае нищо повече. Пред него сякаш бе изправена статуя, облечена в многоцветно кадифе, с копринен пояс около кръста, с накривена над ухото шапка, с перо и къса карабина на рамо. Все пак два вродени недостатъка опорочаваха този невероятно красив разбойник и го отличаваха от типичния герой, който сме свикнали да виждаме на сцената. Широкото англосаксонско лице и произношението, пропито с най-чистия акцент от графството Съмърсет не позволяваха на новодошлия да мине за сънародник на Мадзарони или на Фра Дяволо.

Това двойно доказателство за неговия произход беше характерно и ако не бяха дрехите му, Хенри би могъл да помисли, че се намира в родината си, пред една личност, която вече е срещал.

— Вие искате да рисувате разбойници, нали? Е добре, имате късмет. Шайката не е далеч, ще я повикам. Ей, капитане! — провикна се рицарят на широкия друм, този път на италиански. — Елате насам! Имаме работа с един нещастен цапач. Желае да ви рисува. Смятам, че нямате нищо против?

Преди художникът да бе имал време да отговори нещо или да прибере пособията си, терасата, която в този момент му служеше за ателие, се изпълни с хора, всички така живописно облечени, че ако се намираше на Корсото, или на което и да е друго място под непосредствен полицейски надзор, би изпитал най-голямо щастие да нарисува върху платното всичко с най-големи подробности.

Засега всяка художествена мисъл се бе изпарила от ума му. Той беше чисто и просто заобиколен от разбойници.

Да опита да избяга — не можеше дори и да се мисли за това. Беше обкръжен отвсякъде, отпред, отзад, отгоре и отдолу. Дори и да можеше да бяга по-бързо от всеки от бандата, един изстрел с карабина, каквато всеки от тях носеше през рамо, би го спрял веднага. За него нямаше друга възможност, освен да се покори.

Ако човекът, който беше прекъснал работата на художника, не представляваше напълно класически тип на бандит, то другият отговаряше прекрасно на този тип. Той стоеше малко по-напред от своите другари. Лицето, походката, движенията му, всичко в него показваше неоспорим авторитет. Нямаше никакво съмнение, че това бе главатарят.

Неговите дрехи, както и на останалите, се отличаваха с доброто качество на плата. Плюшът бе заменен с най-хубав копринен велур. По оръжието му блестяха скъпоценни камъни, а перото на калабрийската му шапка беше прикрепено с диамантена тока. С триъгълното си чело, със силно подчертания си орлов нос, с четвъртитата и издадена напред брада и широката си заоблена волева челюст той приличаше на истински римлянин.

Ако не беше почти животинското му жестоко изражение, което блестеше в неговите черни като въглен очи и загрозяваше цялото му лице, той би изглеждал красив.

Няколко минути изминаха в мълчание. Първият разбойник беше изчезнал между редовете на другарите си, които чакаха мълчаливо главатаря им да вземе думата или да предприеме нещо.

Последният беше приковал очите си върху младия художник и го разглеждаше от главата до петите. Като че ли не беше много очарован от изгледа му. Наистина в джобовете на съвсем изтърканите му дрехи не можеше да има богата плячка, затова, като направи грозна гримаса, той заговори с презрителен тон:

— Ун артиста?

— Да, синьор — отговори весело художникът. — На вашите услуги. Искате ли да ви направя портрет?

— На мен портрет!? По дяволите! Малко ме интересуват вашите моливи и бои, господин художник. Бих предпочел да хвана някой търговски пътник с добре натъпкан куфар. Ето какво ни трябва на нас, а не глупави рисунки. От града ли сте? Как стигнахте до тук?

— С краката си — отвърна младият англичанин, като мислеше, че в положението, в което се намираше не рискуваше нищо, ако преувеличи естествената си храброст, дори напротив.

— Ясно! Вижда се по скъсаните ви обуща. Но стига толкова приказки! Какво имате в джобовете си? Сигурно една или две лири. Не сте толкова беден, за да нямате поне тая нищожна сума. Колко, синьор?

— Три лири.

— Дайте ги.

— На драго сърце. Ето ги.

Разбойникът взе с такава небрежност сребърните монети, като че ли ги бе получил като възнаграждение за направена услуга.

— Това ли е всичко? — попита той, като хвърля на художника изпитателен поглед.