Майн Рид - Гаучото Гаспар

Не би слушал такива думи старият Нарагуана. Той с негодувание би прекъснал коварния Валдес и не би изменил на приятеля си. А Агуара слушаше и не протестираше.

— Какво искате от мене, сеньор Руфино? — попита той на развален испански език, какъвто говорят индианците от Чако.

— Ако сте толкова чувствителен и се страхувате да не обидите човека, когото наричате приятел на вашия баща, вие можете да не вземете лично участие в работата. Само не ни пречете и ни оставете да изпълним закона, за който ви говорих.

— Как?

— Нашият президент ще изпрати отряд войници да арестува бегълците и да ги върне на наша територия. Откакто сключихте с нас мир и станахме приятели, вие трябва да предавате нашите врагове. Ако направите това „Ел Супремо“ ще обсипе с милости и подаръци цялото племе тоба и преди всичко неговия млад вожд, за когото той винаги говори с уважение.

Очите на суетния и алчен Агуара заблестяха от ласкателството и мисълта за подаръците.

— Цялото ли семейство ще трябва да ви предам? — попита той. — И бащата, и майката, и…?

— Не — прекъсна го негодникът, проглеждайки младия индианец като демон, — вождът на тоба може да остави за себе си тази, която ще украси неговия двор. Девойката беше прелестна, когато я видях последния път, и навярно е прекрасна и сега, ако вашето слънце не е унищожило красотата и. Тя имаше братовчед Сиприано, на нейните години. В Асунсион разправяха, че след време щели да ги венчаят.

Кръв нахлу в лицето на Агуара, тъмните му очи гневно блеснаха.

— Няма да я има Сиприано! — решително извика той.

— Как ще попречите на това, приятелю мой? — запита изкусителят. — Изглежда, че младите се обичат. Колкото до баща й, той, като всички бели чужденци, се гордее с произхода си и за нищо на света не би дал дъщеря си за жена на червенокож, пък бил той и един от най-славните вождове на Чако. По-скоро би се съгласил да я види мъртва.

— Наистина ли? — презрително поклати глава индианецът.

— Наистина — потвърди Валдес. — Така че всъщност за вас е все едно дали те ще останат тук или ще бъдат отведени в Парагуай. Има само един начин да й се попречи да се омъжи за Сиприано…

— Какъв? — нетърпеливо попита Агуара.

— Да бъдат разделени. Нека бащата, майката, сина и племенника откарат в Парагуай, а девойката да остане в Чако.

— Но как да стане?

— Вие искате да не се разбере вашето участие в тази работа, нали? — шепнешком запита Валдес.

— Да. Само че вижте какво, сеньор Руфино: макар и да съм вожд на тоба и тези мои хора да изпълняват всичко, каквото им заповядам, старците могат да се възмутят, ако оскърбя приятеля на моя баща. Аз не мога да действам свободно, както вие искате от мене.

— Вече ви казах, че това съвсем не е нужно. Просто не пречете другите да действуват. Разрешете ми само да изпратя глутница парагуайски вълци срещу това стадо, което вашият покоен баща така грижливо пазеше. Гарантирам ви, че те ще вземат само овчицата, а ще оставят агънцето. Нека след това вашите тоба да се притекат на помощ — старият овен и овчицата вече няма да ги има, те ще успеят да спасят само девойката и, разбира се, за безопасност ще я отведат във вашето село, сеньор Агуара. Повярвайте ми, никой няма да я иска от вас. Съгласен ли сте?

— По-тихо! — каза Агуара, озъртайки се към своите индианци. Той беше готов да извърши тази низост, но не му се искаше да знаят за това. — Могат да ни чуят. Съгласен съм.

През това време ездачите стигнаха реката и пуснаха конете през нея. Нищо неподозиращи за заговора на вожда с Валдес, индианците със смях и шеги ги последваха.

Съществува погрешно мнение, че американските червено-кожи са намръщени и мрачни хора. Може би това е истина, що се отнасядо старците, но и в този случай не винаги е така. Младостта се отличава със своята веселост. Младите индианци лудуват като европейските улични момчета и прекарват дните си в игри. От европейците те са заели играта поло. Надбягванията с коне и стрелбата с лък са техните любими развлечения.

Виждайки, че вождът им е зает с някакви преговори с белия и не им обръща внимание, придружаващите Агуара младежи се отдадоха на любимите си игри.

Когато достигнаха брега, хитрият като лисица парагуаец, който умееше да проследява плячката си, забеляза по земята пресни следи от копита на подковани коне. Едните от тях-следи от пони — бяха значително по-малко от другите. Неговият спътник, младият индианец, също ги видя и веднага разбра произхода им. Той по-добре от когото и да било познаваше следите от понито на Франсиска. Колко пъти, като ги видеше, беше летял да догони ездачката, с надеждата да размени с нея поне няколко думи. Сега, при вида на познатите следи, от гърдите му се изтръгна радостен вик. Той се озърна, като мислеше, че ще види някъде наблизо младата девойка на красивото си пони, но нея я нямаше.