Майн Рид - Гаучото Гаспар

Ловецът естественик вече се канеше да преплува с коня си притока на Пилкомайо, за да проследи индианците по-нататък, когато изведнъж от отсрещния бряг се чуха гласове и смях. Гласовете приближаваха.

Бреговете на двете реки бяха гъсто обрасли с ниски храсти, над които тук-там се издигаха красиви палми. От тази растителност беше невъзможно да се види приближаващата се кавалкада. Само на едно място степните животни и стадата диви коне, отивайки на водопой, бяха отъпкали пътека и бяха направили нещо като проход в тази зелена стена. В този проход Халбергер наистина видя група от тридесет конника. Те яздеха по двойки, като първите двама бяха на известно разстояние пред другите. Докато индианците, които живеят в горите, яздят един зад друг, населяващите пампасите червенокожи обичат да яздят по двама, а понякога и в колона. С изключение на първите двама, всички конници бяха облечени просто и бедно. Горната част на телата им беше гола; само от пояса до коленете те бяха покрити с бяла памучна тъкан, а някои — с ярка вълнена материя на ленти. Това облекло приличаше на широките панталони на северните индианци, но не се допълваше, както при тях, от гамаши и мокасини. На юг е горещо, а привикналите на езда червенокожи почти не слизат от конете, така че няма защо да пазят краката си от камъните и пясъка.

Голите от колената до петите нозе на конниците, както и голите им тела, бяха като изваяни от длетото на Праксител. Телата им не бяха боядисани, като у другите червенокожи, с цинобър, тебешир и въглен. Бронзовата им кожа дишаше здраве. Единствените им украшения бяха огърлиците от раковини или семена на местно растение.

Те яздеха ниски, но хубави кончета с дълги опашки и вълнисти гриви. Кожа от бивол или елен заместваше седлото, връв от трева — юздата и въпреки това, те майсторски управляваха своите бързоходни коне. Конниците сякаш бяха подбрани — все млади, не по-стари от двадесет години. Главите им бяха остригани, само по темето и на тила бяха оставени гъсти дълги плитки, които падаха до под кръста и се смесваха понякога с опашките на конете.

От двамата конника, които яздеха отпред отделно от останалите, единият беше също такъв червенокож като тях, само че по-млад от всички и се отличаваше с богатите си дрехи. По всичко личеше, че той е вождът. От гърдите до коленете беше облечен в свободна бяла туника от памучна тъкан. Голите му от раменете ръце бяха украсени със златни гривни, на краката под коленете имаше украшения от раковини, на главата си носеше, набодена с ярки пера от южноамерикански папагал, богато обшита превръзка. Но най-великолепна от всичко беше наметката му — предметът, с който гаучосите се гордеят, — така нареченото „пончо“ 15 15 Poncho — (дума от индиански произход). Наметката има правоъгълна форма и отвор, през който се вкарва главата. — Б. ред.) , направено от сърнешка кожа, тънка като ръкавица; върху него с най-ярки цветни пера бяха ушити цветя и други рисунки.

Докато младежът по стройност и красота можеше да се сравни с Аполон, неговият спътник по-скоро приличаше на сатир. Този висок, мускулест тридесетгодишен човек беше несъмнено бял, макар да беше облечен като гаучо, с широки гащи, наметка, а главата му беше увита с копринен ешарф, като тюрбан. Не напразно видът му бе някак зловещ. Това беше известният престъпник, способен на най-низки злодеяния — Руфино Валдес. В Асунсион всички го познаваха като автор на многобройни убийства, наемник на Франсия.

Ако Халбергер подозираше какво се беше случило в действителност в селото, ако знаеше що за върволица от конници е тази, той веднага би препуснал с дъщеря си към къщи и след като вземеше семейството си и слугите, щеше да побърза да избяга и оттам. Но той не очакваше нищо враждебно. Конниците още не можеше да види, чуваше само веселите им гласове, нямаше да намери за нужно да бяга, тъй като твърде вярваше в покровителството на Нарагуана и се чувстваше на територията на Чако в пълна безопасност. Слушайки тропота на конете и човешкия говор, той беше сигурен, че това са тоба, които се връщат в селото си.

Но изведнъж му мина мисълта: „Ами ако са индианци от враждебните племена ангуите или гуайкуру?“ Тогава те ще го посрещнат като неприятел. Тогава по-добре е да не им се мярка пред очите, а по-скоро да бяга към къщи. Лошото е само, че на връщане ще трябва да излезе и да язди на открито, наистина не за дълго, но все пак достатъчно, за да го забележат враговете от отсрещния бряг. До фермата имаше двайсет мили. Да препуска през цялото време, преследван от червенокожите кентаври, беше твърде рисковано. Все пак, ако беше сам, би се доверил на буйността на добрия си кон; но с него беше Франсиска на своето малко пони. По-разумно беше да се скрият в гъсталаците, да изчакат да минат индианците и едва тогава да бягат. Като се огледа наоколо, Халбергер видя при самия бряг смрадликова горичка. Обвити с пълзящи растения, тези дървета представляваха непроницаем за погледа лабиринт. Бащата и дъщерята насочиха конете си към прокараната от тапирите пътечка в гъстака и може би щяха да направят по-добре, ако бяха отишли по-надалече. Но на Халбергер му се искаше да види що за индианци са тези-можеше и да са приятели от племето тоба. Той накара дъщеря си да спре понито и двамата се притаиха в гъстака. Франсиска не беше изнежена градска девойка. Тя беше израсла в саваната, беше виждала отблизо опасност, разбираше я и сега. Сложила ръка върху шията на понито, тя го успокояваше и спираше, като се отнасяше към това, което ставаше, не по-малко съзнателно отколкото бащата.