— Вземи и мене със себе си, татко! — обади се дъщерята.
— Да вървим, Франсиска, — отговори той.
— Почакай малко, веднага ще приготвя коня си.
И тя наистина не се бави.
— Вземи и Гаспар, Лудвиг, — нежно го посъветва жена му, която се безпокоеше, когато мъжът и тръгваше сам или с такъв ненадежден спътник като дъщеря им. — Ти знаеш, че в степта не е безопасно.
— Чичо, позволи ми и на мене да дойда с вас — помоли Сиприано, който не допускаше братовчедка му да ходи без него в индианското селце.
— И на мене — каза Лудвиг, по-големият син на Халбергер.
— Няма да взема нито единия, нито другия. Нима майка ти може да остане сама, Лудвиг? Освен това съм дал на двама ви урок, който трябва да научите. Не се страхувай, мила, — каза Халбергер на жена си — сега не сме в Парагуай и нашият стар приятел Франсия и неговите хора не ни плашат. На Гаспар също съм възложил работа и не искам да го откъсвам от нея. До селото е един хвърлей и ако всичко е наред, след два часа ще се върнем. И така, adios! 12 12 Довиждане (исп.). — Б. ред.
Vamos 13 13 Хайде (исп.). — Б. ред.
, Франсиска!
И, като махна с ръка за сбогом, той тръгна. Франсиска удари леко с камшика коня си и последва баща си.
Различни чувства вълнуваха гърдите на тримата членове на семейството, останали на верандата, докато гледаха след заминаващите. На Лудвиг просто му беше неприятно, че не го взеха на разходка. Сиприано остана дълбоко огорчен и не му беше до учене. Стопанката на къщата се измъчваше от неясно предчувствие за нещо недобро. Истинска дъщеря на Парагуай, тя беше свикнала да вярва във всемогъществото на диктатора. Струваше й се, че няма кътче на земята, където да може да се скрие човек от него. Още от люлката тя беше слушала приказки за силата и мощта на ужасния, неподбиращ средствата деспот. Дори в Чако, под покровителството на вожда на тоба, тя никога не се чувстваше в безопасност. А сега нещо се беше случило с Нарагуана и неговото племе и чувството на страх у нея се бе засилило. Тя гледаше след мъжа си и дъщеря си, които се отдалечаваха, и в душата й беше така страшно, че тя потрепери. Синът и племенникът забелязаха това, и започнаха да я успокояват, доколкото можеха, но напразно. Сламената шапка на Халбергер се скри зад билото на хълма, а фигурката на дъщерята бе изчезнала в далечината още по-рано. Нещо сякаш се скъса в сърцето на сеньората и, като се прекръсти, тя прошепна:
— Madre de Dios 14 14 Света Богородице (исп.). — Б. ред.
! Няма да ги видим вече!
Халбергер и Франсиска скоро стигнаха до индианското селце, но, за свое учудване, не видяха в него нито един червенокож. Селото сякаш беше мъртво. Бамбуковите, покрити с палмова шума колиби, бяха празни.
Като слезе от коня си и обиколи няколко от тях и помещението за селски събрания, Халбергер се убеди, че няма жива душа. Бяха изчезнали всички — и стари, и млади. Грижливият оглед дори го успокои. Ако населението беше станало жертва на нападение на неприятелско племе, навсякъде по улиците щяха да се търкалят труповете на убитите, а вместо колибите щяха да останат само купища пепел. Напускайки селото, индианците бяха взели със себе си и всички домашни вещи. Явно, те не бяха побегнали да се спасяват от нещастие, а спокойно бяха тръгнали да скитат, вземайки със себе си всичко необходимо.
Чудно само, че Нарагуана не беше предупредил за заминаването си. И къде бяха отишли? Ако бяха на лов или на военен поход, в селото щяха да останат жените и децата, а сега селото беше сякаш мъртво.
Преди да тръгне да се връща, Халбергер внимателно огледа следите от копитата на конете и товарните животни, с които бяха заминали жителите, за да узнае в каква посока са изчезнали. Следите вървяха отначало по брега на реката, а след това извиваха към саваната. Тревата беше още прясно смачкана от ездитните коне и обоза, тук-там се търкаляха счупени домашни вещи, захвърлени като ненужни.
Слънцето беше още високо и можеха да се приберат у дома по светло, но Халбергер забрави, че беше обещал на жена си да се върне скоро и не бързаше. Искаше му се да узнае, дали индианците са тръгнали по брега на Пилкомайо или по-малкия приток, който се влива в нея на десет мили от селото. Той и Франсиска пришпориха конете и препуснаха в галоп. По тинестия бряг на Пилкомайо видяха отпечатъци от около двеста конски копита. Индианците бяха отишли н долу по брега на реката.
Халбергер вече се канеше да се връща, с намерението на другия ден заедно с Гаспар да отиде на по-продължително разузнаване, когато изведнъж го порази следното обстоятелство: сред множеството следи от копита на диви коне, той видя следи на подкован кон. От опитното око на жителя на саваните не остана скрито и това, че докато следите на тоба бяха отдавнашни — индианците бяха минали преди три седмици — следите от подкования кон бяха пресни: конникът беше минал преди не повече от една седмица. Какъв беше този конник — европеец или червенокож? Индианците не подкова-ват конете си, а как са се осмелили бели да навлязат в пределите на Чако, гостоприемно открито само за един бял — Халбергер?
Читать дальше