Майн Рид - Гаучото Гаспар

Франсиска протегна ръка на Нансена. Индианката я хвана и вече се канеше да излезе през вратата, когато изведнъж си спомни за пазача. Лицето й се помрачи. Мина й мисълта, че той ще им попречи да избягат.

Франсиска разбра колебанието й. Тъй като знаеха, че пазачът може да ги подслушва, те започнаха да се съвещават шепнешком.

Нансена, като по-опитна, реши да излязат без да се крият, уж със съгласието на Шебота. Ако ги спреше, щяха да се опитат да избягат. Зад вратата се чуваше тежкото дишане на роба — той страдаше от астма — и стъпките му. Невъзможно беше да се бавят повече.

Уловени за ръце, девойките прекрачиха прага.

— Забравих да ти кажа — каза Нансена на пазача, — че ще я взема със себе си. Шебота заповяда да й заведа бялата пленница.

— Да не си посмяла да направиш това! — сърдито се обади робът. — Шебота ще ме убие, ако узнае, че съм пуснал пленницата.

— Но самата Шебота заповяда!

— Аз не зная нищо.

— Забрави ли какво ти дадох?

Нансена посочи странната броеница, която той беше взел от нея като залог.

— Не съм забравил — каза той, като размаха броеницата така, че зъбите затракаха. — Но не мога да пусна с тебе бялата девойка. Това може да ми струва живота.

— Защо ти е живот в робство? — попита го Франсиска на неговия роден език.

Робът трепна, учудено погледна младата девойка и потри очите си, сякаш се събуди от дълъг сън.

— Какво говориш? — извика той. — Свобода! Свобода! Аз отдавна я нямам. Аз съм роб на Шебота. Никога няма да бъда свободен.

— Можеш, ако искаш, веднага да бъдеш свободен.

— Дали искам? Ти се шегуваш! Само ми покажи пътя и нека Шебота…

— Шебота няма да ти направи нищо. Слушай ме. Ние с тебе сме от едно племе, една раса. Моите приятели са дошли за мене. Те са близо. Ти сигурно също имаш приятели там, в родината. Защо не се върнеш при тях?

— Защо не се върна? — повтори той. — Ако ме вземеш със себе си, ще дойда.

— На драго сърце ще те взема. Да бягаме час по-скоро!

С тези думи Франсиска хвана за ръка своя доскорошен пазач. Учудена от тъй неочакваната проява на ум у човека, когото всички отдавна смятаха за луд, Нансена мълчаливо тръгна напред. Пленниците я последваха, като я помолиха да им показва пътя.

Когато Нансена тръгна за града, гаучото и неговите приятели започнаха да се приготвят за връщането. Те решиха да слязат от хълма на пътеката. На тръгване Нансена обеща да доведе пленницата в подножието на хълма. С това свършваше нейната мисия, останалото те трябваше да уредят сами.

За място на среща беше определено началото на пътеката при памуковия храст. Нансена добре знаеше този храст. В детството си тя беше играла под него, а по-късно беше почивала в сянката му. Тази пътека беше най-краткият път за хълма. Приятелите се страхуваха само от едно — да не би Нансена да не доведе Франсиска. Само Лудвиг не се съмняваше.

Чудна работа, радостта му от освобождаването на неговата сестра беше примесена с нотка горчивина. Той знаеше, че Нансена им помага не от приятелско чувство. Правеше го, водена от ревността. Тя освобождаваше пленницата, за да причини мъка на Агуара. Но Лудвиг не каза на никой за подозренията си. Всъщност за разговори нямаше и време. След като Нансена се запъти за града, Гаспар даде знак за тръгване и тримата се засуетиха около конете.

— Няма защо да оставаме на това скръбно място каза Гаспар, оседлавайки коня си. — Ако червенокожата красавица ни измами, ще се озовем тук като в капан. Ще ни обкръжат и ще ни отрежат пътя за отстъпление. Колкото по-рано се измъкнем оттук, толкова по-добре. В равнината поне ще можем да избягаме от преследвачите. По-бързо да се махаме! Неприятното е само, че ще трябва да мъкнем със себе си и Шебота, макар тя, разбира се, да не е тежка. Просто торба кокали.

— Ама ти сериозно ли искаш да я вземеш със себе си, Гаспар? — попита Сиприано.

— А как иначе? Ако я пуснем, веднага след нас ще изпратят потеря. Ако я оставим вързана за стълба, утре сутринта ще я потърсят в града и като не я намерят, ще дойдат тук. Защото това място е най-подходящо за старата вещица.

— Не е ли по-добре да я отведем в гората и там да я вържем за някое дърво? — попита Сиприано. — В гъстите храсти никой няма да я види. А ако й омотаем главата като сега, няма да може и да крещи.

— Всичко това няма да послужи за нищо! — отговори Гаспар. — Както и да я скрием, ще я намерят. Тези червено-кожи като змиите ще пропълзят през всякакви трънаци. Освен това, както сами знаете много добре, те имат кучета с великолепно обоняние, като ловджийските. Те от половин миля ще подушат старата и ще заведат господарите си там, където е скрита.