Майн Рид - Дяволския остров

Уви, зората не ни зарадва с нищо! Отново гъста мъгла ни заобикаляше от всички страни. По жълтия й оттенък разбрахме, че слънцето е изгряло.

Не стана по-светло, отколкото през нощта, но от сутрешния въздух лъхаше нещо животворно и ободрително, което отново събуди нашите надежди и ни караше внимателно да се вслушваме.

Чухме няколко топовни гърмежи и при всеки от тях обръщахме лодката на онази страна, откъдето ни се беше счуло, че иде. Всеки нов изстрел ни караше да мислим, че предишният ни е заблудил.

Това бе непоносимо. След толкова уморително лутане напред-назад ние спряхме по заповед на командира. Какво ни оставаше да правим? Изстрелите замряха, а ние все още не бяхме сигурни в коя посока да тръгнем.

Поне да можехме да се възползваме от зрението си, ако не от слуха! Но мъглата си оставаше все същата. Ако всичко това продължаваше още дълго, най-умното би било да заспим.

Но не можехме, макар да имахме нужда от сън. Напрегнато се взирахме в мъглата с надеждата да видим, че започва да се разсейва. Ала пред очите ни стоеше все същата завеса — бяла и зловеща като саван. Гледахме я, спорехме и се питахме дълго ли ще продължава всичко това.

Изведнъж се чу гласът на кормчията:

— Мъглата се вдига! Още малко търпение, момчета, скоро ще видите пак чистия океан. Да се надяваме, че изведнъж ще съзрем „Летящият облак“.

Предсказанието на Гремел се изпълни, ала нашите надежди не се осъществиха. Мъглата се вдигна като театрална завеса и за миг изчезна. В същата минута небето стана светло и синьо. Но по цялото безбрежно пространство не се виждаше нито кораб, нито лодка.

Радостта ни пред светлината и слънцето не продължи много. Отново се отчаяхме. Чистото небе още по-ясно ни показваше цялата сериозност на опасността. Когато не виждахме нищо, заобиколени от гъстата мъгла, поне се надявахме, че след вдигането й може би изведнъж ще видим някой кораб. Тази надежда поддържаха у нас и изстрелите през нощта.

Сега небето беше ясно и не чувахме никакви сигнали. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо, абсолютно нищо!

Рансъм застана на наблюдателното място и огледа всички посоки. Ние, притаили дъх, чакахме резултата.

— Не виждам никаква следа от кораб — произнесе той най-после.

След него далекогледа взе Гремел. Въпреки напредналата възраст той имаше силни очи. Отново чакахме със смесено чувство на страх и надежда. Но и Гремел не беше по-щастлив в наблюденията си от Рансъм.

— Нищо! — лаконично произнесе той.

С изразителен жест върна далекогледа и спокойно седна на мястото си.

Всички бяхме разстроени. Лодката се люлееше на вълните. Не се хващахме за веслата и никой не мислеше да поставя платната. Имаше ли смисъл да гребем и напразно да поставяме платната? И едното и другото беше безполезно, тъй като не знаехме в коя посока да тръгнем.

Гремел предложи да следваме пътя на чайките.

— Как? По какъв начин? — недоумяваше Рансъм, както и ние.

— Да следваме посоката на техния полет… — отговори той на Рансъм.

— Но тогава ще трябва да вървим едновременно по всички посоки — забеляза младият офицер. — Нима чайките не летят на всички посоки?

— Не винаги, мистър Рансъм. Да се надяваме, че днес няма да направят това. Сега ще видим.

Като каза тези думи, той хвърли поглед към хоризонта.

Няколко чайки съпровождаха нашата лодка, а останалите, които бяха много повече и от различни видове, летяха на всички страни, без да спазват каквато и да било определена посока. Ту напред, ту назад, пресрещаха се с други чайки, някои се въртяха над самата вода, после изведнъж се гмуркаха, за да си извадят по някоя рибка, и отново се издигаха нагоре.

След доста продължително наблюдение Гремел се обърна към нас с недоволен израз.

— Не — каза той, — „Летящият облак“ не е близо, а също и никакъв друг кораб няма наблизо.

— Кое ви кара да мислите така? — попита Рансъм, като изрази общото настроение, тъй като никой от нас не разбираше какво иска да каже Гремел.

— Много просто — отвърна старият китоловец.

Той обясни своята мисъл и ние разбрахме, че се отнася за едно съвсем обикновено явление.

— Знаете, че чайките и другите птици имат навик да придружават корабите или да летят след тях, за да събират остатъците от храната, които от време на време се хвърлят от борда. Естествено е тогава, щом видят кораб, веднага да полетят към него. Ако в тази минута „Летящият облак“ се намираше в околността, те биха побързали към него, вместо да летят наляво и надясно.