Майн Рид - Дяволския остров

— Е! Гремел, какво ви е? — обърна се към него командирът. — Чухте ли изстрела?

— Да, чух го, както всички. Но това още не е достатъчно, за Ла се смятаме в безопасност. Никому не вярвам, който би казал от коя страна дойде гърмежът. Аз заявявам, че не зная.

Той беше напълно прав, ние скоро забелязахме това. Толкова се зарадвахме на този гърмеж, че не обърнахме внимание от коя страна бе дошъл.

Рансъм предполагаше, че изстрелът дойде от север. Той още отначало следваше тази посока. Поглеждайки пак компаса, даде заповед да продължаваме на север.

Подчинявахме се без желание. Всички наши надежди отново изчезнаха, защото мненията ни за посоката на изстрела си противоречаха. Отново вдигнахме веслата, за да чуем кога и от коя посока ще бъде даден вторият изстрел.

Оръдието се чу пак, ала този път звукът бе глух и слаб, сякаш между нас и „Летящият облак“ имаше някаква стена.

Рансъм продължаваше да упорства, че звукът идва от север, и настояваше да държим същата посока. Ние се стремяхме да не вдигаме много шум и през цялото време се ослушвахме. Трети път отново бяхме измамени от звука, както и преди.

Ала след няколко минути променихме посоката; от кораба един след друг се разнасяха изстрели и нашият командир започна да мисли, че сме сбъркали пътя. Той даде заповед да се върнем назад.

Пак се чу изстрел и ние наново изменихме посоката, но скоро разбрахме, че и тя е погрешна. Завладя ни нерешителност.

Още един изстрел достигна до ушите ни, но по всичко личеше, че той иде отдалече. Надеждата ни изоставяше, когато разбрахме, че се отдалечаваме от кораба или по-точно той се отдалечава от нас и всяка минута разстоянието помежду ни се увеличава.

Гребяхме само по инерция, без желание. Рансъм извика неочаквано:

— Оставете веслата! Лодката се върти като пумпал, не мога да разбера накъде отиваме — напред или назад. Ясно е, че се отдалечаваме от кораба. Не се движете и слушайте! Няма да направим нищо, ако се мятаме ту в една, ту в друга посока.

Заповедта беше изпълнена. Вдигнахме веслата и застинахме по местата си, вслушвайки се напрегнато.

Но нищо не чувахме. Всъщност чувахме само това, което можеше да ни доведе до отчаяние: крясъците на морските птици ставаха все по-резки и по-пронизителни; вятърът се усилваше и заплашваше да се превърне в ураган.

За борба с бурята разполагахме само с нашата орехова черупка. Единствено нейните жалки дъски ни отделяха от смъртта.

През цялото време, докато бяхме в мъглата, ние се движехме безполезно ту в една, ту в друга посока, като само напразно хабяхме сили, без да постигнем нещо. Ние, гребците, с истинско облекчение чухме сега думите на Рансъм, който се обърна към кормчията:

— Гремел, мисля, че най-добре ще бъде да стоим на едно място; поставете лодката по посока на вятъра.

Отново повдигнахме веслата и лодката, подчинявайки се на кормилото, зае указаното положение. Макар и все още да се вслушвахме от време на време, правехме го съвсем машинално, без каквато и да е надежда. Обезкуражени от предишните самоизмами, си казвахме, че нищо добро не ни чака и по-нататък.

Ала заплашващата ни буря още се бавеше, духаше само силен вятър. Получихме заповед да оставим чифт весла. Достатъчни бяха две, за да поддържат посоката на лодката. Тъй като бяхме вече много гладни и жадни, решихме да похапнем. За наше щастие имахме повече провизии, ала въпреки това командирът даде заповед да икономисваме продуктите, като изказа опасенията си.

— Другари — обърна се той към нас с добродушието на истински моряк, — не се знае още колко време ще бъдем тук. Сами виждате това, а продукти имаме колкото да не умрем от глад и да издържим три дни. Ако към края на третия ден не се срещнем с „Летящият облак“ или с някой друг параход, сами разбирате какво ни очаква.

Разбирахме и нямахме намерение да му противоречим. Задоволихме се с умерени порции, само колкото да поддържаме силите си. Заповедта беше правилна и дойде тъкмо навреме.

Като привършихме вечерята, започнахме да обмисляме как по-добре да се приготвим за нощта. Решихме трима от нас да спят или поне да се опитат да поспят, а другите трима да бъдат на пост. След това първите ще сменят вторите.

Някои бяха с куртки, които свършиха добра работа. Покрихме с тях спящите, тъй като, макар и в средата на лятото, на петдесет градуса ширина нощите бяха студени и куртките не бяха излишен разкош.

Ала никой не спа. Всички се питахме какво ли ще ни донесе зората.