Майн Рид - Дяволския остров

— По-скоро поставете платното! — извика офицерът. — На веслата, момчета! Работете бързо и енергично; най-добре ще бъде да плаваме по посока на вятъра, защото китът ни мъкнеше все срещу вятъра. Да беше се позабавила тази проклета мъгла само с пет минути, щях да определя къде се намира корабът. Вече е късно и сме в много лошо положение.

— Наистина сме зле — отговори кормчията. — Друго не може да се каже. Доколкото си спомням, друг път не съм изпадал в по-лошо положение.

Единствената ни надежда за спасение беше да намерим „Летящият облак“. Но как да го намерим? Не разполагахме с никакви данни за определяне на посоката освен вятъра. А и той е капризен, както и мъглата — всяка минута можеше да промени посоката си. Може и да я е променил вече, докато се колебаехме. Уповавайки се на него, има опасност да се отдалечаваме от кораба.

Само онзи, който е изпадал в нашето положение, може да Разбере как ни измъчваше тази неизвестност, докато продължавахме мълчаливо да гребем. А нощта, за да направи самотата ни още по-пълна и неизвестността ни още по-мъчителна, ни оборна с тъмнина подобна на траурен креп, като ни караше да потръпваме от ужас.

Има чувства, които не могат да се представят, нито да се разкажат, докато не се изпитат. Сред тях се отнася и това, дето ви завладява, когато сте сред непрогледна мъгла в открито море, но не сте на кораб. Дори и денем на борда на истински кораб, ако не изпитвате ужас, все пак се чувствате доста зле, не вярвате в своята безопасност сред гъстата мъгла, способна да измами всяко пресмятане и предпазливост.

А с нашата орехова черупка, сами сред океана, без да знаем накъде отиваме, шансът ни да налучкаме верния път или да се заблудим бе еднакъв. Затова се тревожехме, въпреки че в ръцете ни още бяха веслата, владеехме ги добре и бяхме силни. Но нашите движения бяха плахи и нерешителни като на хора със завързани очи.

— Момчета — извика нашият командир, — отдъхнете си малко. Запалете фенера, за да погледнем компаса. Предполагам, че вятърът скоро ще утихне. Вслушайте се добре дали няма да се чуе топовен гърмеж и от коя страна.

Всяка китоловна лодка има по една бъчва, в която се пази фенерът и всичко необходимо за паленето му. Осветихме компаса, който Рансъм държеше в ръце. Когато погледнахме лицето му, забелязахме по него тревога и дори отчаяние. Той веднага определи, че след първото наблюдение вятърът е изменил посоката си. Да, вятърът, на който разчитахме, който беше нашата единствена надежда за спасение, ни измени.

— Лоша работа — полугласно произнесе Рансъм, като разбра, че сме се заблудили. — Да се надяваме повече на вятъра, е безполезно, ще опитаме да се справим и без него; доколкото може, ще използваме компаса. Нашият кораб трябва да се намира на северозапад. Как мислите, Гремел?

— Не е възможно да се каже… Отговорът на Гремел не ни окуражи много.

— Но — продължи Гремел — аз смятам, че можем да тръгнем в тази посока, както във всяка друга.

— Отлично! Нека се опитаме — каза младият офицер с решителен глас. — Напред, братя! Изпълнете своите задължения, а аз ще изпълня моите.

Той взе фенера от ръцете на кормчията, който го прикриваше, а ние мълчаливо се заловихме за веслата. Мисля, че никога не сме изпълнявали с по-голяма неохота и с по-малко надежда своите задължения. Гребяхме съвсем машинално. Никой не мислеше, че тази нощ можем да стигнем кораба, ако изобщо ни беше съдено да го стигнем някога. Необходимо е добре да се познава морето, за да се разбере, че и най-малкото отклонение вляво или вдясно можеше да ни отдели от правия път, ако сме били на него. С помощта на компаса или без компас, все едно, ние вървяхме напосоки, съвсем без път. Рансъм знаеше това най-добре. За да бъде с чиста съвест, той даде някои нареждания на кормчията, погледна компаса, но по неговия тон се разбираше, че сам не вярва в това, което говори. Ние също не вярвахме. И често вдигахме веслата, за да се вслушаме дали не се чува топовен гърмеж. Нашият командир очакваше със същото безпокойство, както и ние; и вместо да ни упреква в леност, както би направил в други случаи, сега ни заповядваше да спираме.

Колко пъти ни люлееха вълните, докато се ослушвахме за желания сигнал. Така напряга слух осъденият, когато му четат присъдата. Но ние чувахме само шума на вълните и пронизителния крясък на морските птици, които също като нас се лутаха сред мъглата и не знаеха накъде да летят.

Радостта ни нямаше граници, когато чухме сигналния изстрел, така дълго очакван. Започнахме радостно да викаме. Но не всички споделяха този ентусиазъм. Лицето на стария Гремел бе още мрачно и замислено.