Майн Рид - Скватерите

Това огорчи твърде много Вилхелм, който на свой ред трябваше да понесе присмеха на останалите, но най-обидно за него беше пренебрежителното равнодушие от страна на съперника му.

— Уверен бях, че нищо няма да стане — каза Хендрик. — Наивно е да се мисли, че блесбоките са глупави и ще изменят посоката си на движение, само като видят момчета на коне.

Макар че се опитваше да възрази, самолюбието на Вилхелм беше много засегнато. Той предложи да опитат отново, но с разменени места на преследвачите и стрелците. Това беше възприето и без други възражения пристъпиха към изпълнението му.

Очевидно, когато бягаха да се спасят, блесбоките тичаха срещу вятъра. И затова не бяха променили посоката си, когато видяха Клаас и Ян. Така че, ако застанеха срещу вятъра, ловците можеха да се надяват, че животните ще се насочат към тях и някои можеха да бъдат улучени. Ако пак не успееха, оставаше само предложението на Хендрик — да изберат едно животно и да преследват само него.

Щом оформиха плана си, четиримата ловци заеха места пред газелите, а Клаас и Ян застанаха в тила на стадото и трябваше да го подкарат в посока към ловците.

След известно време всички бяха на новите си места, и очаквайки приближаването на стадото, ловците жадно започнаха да си избират плячката.

Все по-ясно се различаваха белите ивици по муцуните на блесбоките. Още няколко крачки и щяха да могат да стрелят с надежда на улучат някое животно.

Но изведнъж животните от предните редици, с вирнати глави и силно блеене, устремно препуснаха напред и увлякоха след себе си цялото стадо.

— Ето ги! — помисли си всеки от ловците, застанал в поза за стрелба — на коляно, и спотаен зад прикритието си.

— Най-после! — измърмори под нос Дебелия Вилхелм. — Сега ще дойде и мой ред да се смея!

Но и него го очакваше разочарование. Блесбоките минаха толкова далеч от засадата, че нямаше смисъл да се стреля по тях. Съзнавайки това, Вилхелм дори и не направи опит да дръпне спусъка, защото съвсем сигурно нямаше да улучи и това щеше да увеличи огорчението му.

След още малко време блесбоките бяха вече толкова далеч, че можеха да се чувстват в пълна безопасност. И пак започнаха да си пасат кротко, защото никой повече не ги преследваше.

Сега беше ред на Хендрик. Уверен, че ще успее да настигне поне някои от животните, той викна:

— След мен, напред!

Ловците скочиха на конете и се понесоха към стадото, и колкото повече наближаваха, толкова по-бавно се движеха, да не изплашат животните. Но когато бяха стигнали на около четиристотин метра от животните, те се втурнаха напред, както и преди това.

— След мен! — отново позова Хендрик.

Пуснаха кучетата, конете препуснаха с всички сили и ловът започна. Но след малко Хендрик разбра грешката си: стадото препускаше много по-бързо от конниците и разстоянието между него и ловците бързо се увеличаваше. Един след друг ловците започнаха да изостават. Двадесет минути след началото на преследването Хендрик с коня си и още две кучета останаха по следите на блесбоките единствени.

Газелите препускаха из равнината, без да променят посоката си, а разстоянието между тях и Хендрик си оставаше все същото. Сега успехът зависеше от това кой ще се измори по-бързо — кучетата, конят или животните?

Първо изостанаха кучетата, отначало едното, после другото, което беше любимец на Хендрик.

След още петнадесет километра луд бяг Хендрик все още не се беше приближил до стадото на разстояние, достатъчно за стрелба. Животните бяха започнали да се изморяват и, ако той имаше и запасен кон, сигурно щеше на ги настигне. Може би щеше да успее и с уморения си кон, ако не му пречеха и не го бавеха многобройните мравуняци, на които се натъкваше по пътя си.

Припомняйки си за съперничеството с Вилхелм и като си представяше с какъв присмех щеше бъде посрещнато безславното му връщане в случай на несполука, Хендрик продължаваше с всички сили да пришпорва коня.

Но отчаянието го обхващаше все повече. Струваше му се, че газелите тичаха все така леко и неуморно, а конят му вече дишаше тежко и напрягаше последни сили. Дожаля му за горкото животно и вече се канеше да дръпне поводите и да го спре, когато изведнъж забеляза пред себе си планински върхове, които тук пресичаха долината и образуваха ъгъл. И точно към този капан се бяха запътили блесбоките.

„Когато се спрат, ще ги настигна. Ще се скрия зад някоя скала или храст, ще се доближа до тях и ще успея да застрелям някое животно“ — мислеше си Хендрик.