Майн Рид - Скватерите

Туземците ценяха твърде много кожите и на двете животни и си правеха от тях „кароси“ — нещо като дреха, която през деня служеше за наметало, а през нощта — за завивка.

Навиците и на двата вида газели бяха едни и същи. Те обитаваха солените долини на Зуурфелд и се движеха на стада по няколко хиляди глави.

Когато бяха уплашени от нещо, бягаха срещу вятъра с приведени надолу глави, също като ловджийските кучета.

По-рано и двата вида са се срещали и в Южна Америка, но сега живееха само на север от Оранжевата река.

Колкото повече навлизаха в планинската местност, толкова по-голямо ставаше желанието на скватерите да присъединят към трофеите си и няколко прекрасни кожи и рога от тези газели. Когато решиха да спрат за ден-два, избраха един поток и направиха лагера си до него. И още на другата сутрин потеглиха да търсят газелите, като оставиха двамата туземци да пазят лагера.

Нямаше съмнение, че ще успеят да ги намерят, щом стадата им са толкова многобройни. Но никой не знаеше как трябваше да се постъпва с тези животни.

Вилхелм беше на мнение, че трябва да устроят засада, към която да подгонят стадото. Хендрик, обратно, мислеше да нападнат открито и да ги преследват с конете и кучетата. Ханс и Аренд искаха да се доближат незабелязано към блесбоките и да се опитат да стрелят точно.

Решиха отначало да нападнат пеша, с хайка, за да не изпуснат стадото. Ако не успееха да се доближат незабелязано, можеха да опитат да направят засада, и ако тя не сполучи — да преследват с конете на дълго разстояние.

Ловците слязоха от конете и тръгнаха бавно и предпазливо пеша. Оставиха Ян и Клаас да пазят конете и кучетата.

Но как можеха да се доближат достатъчно до такива предпазливи животни, които пасяха в откритата, съвсем плоска равнина, без нито една скала, дърво или висока трева, където човек да може да се скрие?

Ловците решиха да направят единственото възможно нещо в тези условия — да използват разпръснатите мравуняци, които бяха на около двеста метра един от Друг.

Всичките им надежди бяха свързани с тези мравуняци. Когато доближиха до животните на неколкостотин метра, газелите все още продължаваха безгрижно да си пощипват трева. Но ако някой от ловците се опиташе да се приближи малко повече, цялото стадо вкупом се отдалечаваше и запазваше предишното разстояние.

Напразно пълзяха ловците, прикривайки се зад мравуняците. Също толкова несполучлив излезе и опитът поотделно и от различни страни да се доближат до стадото. Газелите продължаваха да си пасат, сякаш нищо не забелязваха, но все пак избягваха мравуняците, зад които се криеха преследвачите им и запазваха неизменно разстоянието между тях и себе си.

След двучасови несполучливи опити, младежите решиха да се откажат от намерението си да обградят блесбоките. А Хендрик и Вилхелм се присмяха жестоко на Ханс и Аренд, които бяха дали идеята за този начин на лов, и ги заклеймиха, че нищо не разбират. Решиха да пробват и начина със засадата — може би той щеше да бъде по-сполучлив?

Върнаха се при конете и ги възседнаха. Тръгнаха дори и момчетата Клаас и Ян, на които беше възложена задачата да подплашат стадото и да го подкарат към по-възрастните ловци, които щяха да дебнат в засада и да стрелят по бягащите животни.

По време на преследването с хайката стадото се беше преместило с няколко километра по-нататък, затова решиха момчетата да тръгнат наляво, а стрелците в полукръг се спотаиха зад мравуняците.

Клаас и Ян трябваше да преминат от другата страна на стадото, но да внимават и да не подплашат мъжките; а след това да подгонят всички животни към засадата. Ако планът успееше, ловците щяха да ги посрещнат с изстрели.

Вилхелм беше във възторг, че именно неговият план беше приет и очевидно щеше да се окаже по-добър от предложенията на другите. Преди всичко, за него това щеше да бъде нова победа над постоянния му съперник Хендрик.

Нямаше никакви съмнения в успеха. Ловците бяха заели отлични места. Ян и Клаас бяха вече заобиколили стадото, приближаваха се внимателно и засега отлично се справяха с възложената им задача. Газелите бавно се движеха точно срещу момчетата и когато ги видеха, сигурно щяха да побягнат обратно, в посока на ловците от засадата.

Но нищо такова не се случи. Вместо да се обърнат обратно, според очакванията на скватерите, упоритите животни продължаваха пътя си напред, и само малко се отклониха, да не се сблъскат с момчетата. Щом се размина с тях, стадото отново се съедини и продължи в същата посока.